Ледено ухапване

Дмитрий я дари с една от редките си усмивки.

— Е… децата действат по този начин.

— Не мога да си представя, че това може да се случи на теб — засмя се тя. — Винаги си бил такъв стоик. Разбира се… предполагам, че ще говориш по бебешки на руски, така че никой да не разбере какво казваш.

И двамата се засмяха на тази шега, а аз се извърнах, благодарна на Мейсън, че е до мен, за да има с кого да си говоря. Той беше отлично средство за разсейване от всичко наоколо, защото не само че Дмитрий ме пренебрегваше, ами и Лиса си бъбреше само с Кристиан, потънали в техния малък свят. Сексът явно бе засилил любовта им и аз вече се питах дали изобщо ще успея да прекарам малко с нея насаме по време на предстоящата ски ваканция. Накрая тя се откъсна за малко от него, за да ми даде коледния подарък.

Отворих кутийката и се взрях в нея. Видях наниз от кафяви мъниста, а отвътре се разнесе аромат на рози.

— Какво е това…

Вдигнах наниза. В единия му край висеше тежък златен кръст. Тя ми подаряваше четки5. Приличаше на обикновената молитвена броеница, но беше по-малка — колкото гривна.

— Да не се опитваш да ме покръстиш? — подметнах шеговито. Лиса не беше фанатично-религиозна, но вярваше в Бог и редовно ходеше на църква. Като повечето фамилии на мороите, които произхождаха от Русия и Източна Европа, и тя беше православна християнка.

А аз? Аз пък бях православна атеистка. Допусках, че Господ наистина съществува, но нямах нито време, нито сили да проуча въпроса. Лиса уважаваше избора ми и нито веднъж не се опита да ме привлече към вярата си, заради което този подарък изглеждаше доста странен.

— Обърни го — подкани ме тя, очевидно развеселена от изненадата ми.

Направих го. Отзад върху кръста бе инкрустиран змей с преплетени цветя. Гербът на рода Драгомир. Изгледах я озадачено.

— Това е фамилна скъпоценност — обясни ми Лиса. — Един от приятелите на баща ми пази кутии с негови вещи. Това било в една от тях. Броеницата е принадлежала на пазителя на моята прабаба.

— Лис… — Не знаех какво да кажа. Сега вече четките придобиваха съвсем ново значение. — Не мога да… не можеш да ми подаряваш толкова ценна вещ.

— Е, със сигурност и аз не мога да я задържа. Предназначена е за пазител. За моя пазител.

Пристегнах броеницата около китката си. Кръстът беше хладен на допир до кожата ми.

— Знаеш ли — подкачих я аз, — има голяма вероятност да ме изритат от училището, преди да успея да ти стана личен пазител.

Тя се усмихна.

— Е, тогава ще ми я върнеш.

Всички се засмяха. Таша понечи да каже нещо, но се спря. Гледаше към вратата.

— Джанин!

Майка ми беше застанала там, както винаги студена и невъзмутима.

— Съжалявам, че закъснях. Но трябваше да свърша една работа.