Жените на Цезар (Част II: Весталките)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част II: Весталките)». Краткое содержание книги:
Цицерон ясно беше намекнал, че е в подкрепа на смъртното наказание. Но какво ли искаха другите? Най-накрая Силан избяга от отговорност, като се изказа в полза на „най-тежкото наказание“. Успя да се въздържи от употребата на думата процес, което трябваше да се изтълкува в смисъл процес да няма.
Дойде ред на Мурена; и той беше в подкрепа на „най-тежкото наказание“.
Цицерон, разбира се, не се изказа втори път, а Гай Антоний Хибрида беше на бойното поле. Затова следващото изказване беше на Мамерк Лепид Принцепс Сенатус, най-висшестоящ сред консуларните сенатори. Без особен ентусиазъм и той се съгласи с „най-тежкото наказание“. Нататък говориха сенаторите, които са били и цензори: Гелий Попликола, Катул, Вация Исаврик, както и притесненият Луций Кота. И те все за „най-тежкото наказание“. После се изказаха останалите бивши консули по хронологичен ред на управлението им — Курион, двамата Лукули, Пизон, Глабрион, Волкаций Тул, Торкват, Марций Фигул, и всички бяха за „най-тежкото наказание“. Луций Цезар, както си беше ред, не се изказа.
Дотук добре. Най-после дойде ред на Цезар, но тъй като малцина знаеха неговите убеждения толкова добре, колкото Цицерон, думите му изненадаха повечето присъстващи. Включително, виждаше се ясно, самият Катон, който не беше разчитал на подобен неочакван и нежелан съюзник.
— Римският Сенат и народ, които заедно представляват Римската република, не са позволявали никога наказанието на пълноправни римски граждани без процес — започна речта си Цезар с типичния си висок, ясен и привличащ вниманието глас. — Току-що петнайсет души се изказаха в подкрепа на смъртното наказание, но никой от тях не спомена, че това наказание трябва да бъде наложено при съдебен процес. Очевидно е, че членовете на това събрание са решили да пренебрегнат републиката и да ни върнат с векове назад и да издействат бързо решение за съдбата на двайсет и един граждани, включително човек, който е бил веднъж консул и два пъти претор, като дори към този момент е законно избран, действащ римски претор. Ето защо няма да губя времето на това събрание, за да хваля републиката, както и правото на всеки римски гражданин да мине през справедлив процес и обжалване, преди неговите съграждани да му наложат каквото и да е наказание. Вместо това, тъй като моите предци са били сред римските отци още по времето на цар Тул Хостилий, ще се огранича с няколко бележки върху положението, такова каквото е било през царския период.
Всички го слушаха внимателно. Цезар продължи:
— Дали има самопризнания или не, няма значение, смъртната присъда не е присъща на римските традиции. Тя не е била римска традиция дори при царете, нищо че римските царе са наказвали със смърт по същия начин, както и ние днес наказваме — чрез убийства вследствие обществени размирици. Цар Тул Хостилий, колкото и голям войнолюбец да е бил, винаги се е колебаел, когато е трябвало да осъди някого на смърт. Това се възприемало зле от народа и той добре го е знаел, щом като лично е посъветвал Хораций да обжалва присъдата си, когато дуумвирите го осъдили за убийството на сестра му Хорация. Стоте отци, предшественици на нашето събрание, не били склонни да пожалят убиеца, но разбрали царския намек и по този начин създали прецедент римският Сенат да избягва да осъжда римляни на смърт. Когато римляни биват изпратени на смърт по волята на управляващите — кой от нас не си спомня Марий и Сула, — това е сигурен знак, че доброто управление е било загърбено, че държавата преживява упадък.
Назначени отци, имам малко време, затова ще кажа само това: нека не се връщаме в царския период, ако това означава екзекуция! Екзекуцията не е подходящо наказание. Екзекуцията означава смърт, а смъртта е просто вечен сън. Всеки човек би страдал много повече, ако го накажат с доживотно заточение, отколкото ако го екзекутират! Всеки ден той ще трябва да преосмисля своето лишаване от гражданство, материалната си нищета, общественото презрение, позора си. Където му е била вдигната статуя, ще бъде съборена, дори восъчната му маска няма да бъде показвана по време на траурните церемонии на наследниците му, нито когато и да е. Той е човек извън закона, жалък и недостоен. Синовете и внуците му ще трябва цял живот да носят неговия позор върху плещите си, жена му и дъщерите му ще плачат от скръб. И всичко това той добре ще го знае, защото все още е жив, все още е човек и е запазил своите човешки чувства и слабости. Както и добродетелите си, които вече няма да са му от полза, а само допълнителна тежест. Да изживяваш ден след ден смъртта си е несравнимо по-голямо наказание от това да приемеш смъртта веднъж завинаги! Това, от което аз самият най-много се страхувам, е политическа ситуация, която би ме отвела във вечно заточение, защото така ще изгубя своето гражданско достойнство. А ако не друго, аз съм римлянин до мозъка на костите си. Аз съм наследник на Венера, а Венера е създателката на Рим.