Майтреи. Змията

Стигнах дотам, че избягвах колкото можех продължителните прегръдки насаме, защото почти обожавах госпожа Сен, уважавах господин Сен и очаквах да намеря случай да им поискам Майтреи, преди да я имам. Бях морален човек, оттук идват всичките ми трагедии. Бях обичал винаги разнопосочно, не умеех да пожертвам всичко за едно-единствено зрънце истина или живот, затова се блъсках във всички прагове и вълните ме носеха както си искат.

Впрочем обичах толкова много Майтреи, че предпочитах един по-топъл, по-пълен контакт, какъвто имахме при разходките с кола из околностите на Калкута, десетки километри, изминавани почти до среднощ отвъд Беракпур, Хугли, Чандернагор. С нея (казвам с нея, макар винаги да бяхме придружавани от госпожа или господин Сен, от Лилу й Манту, от Чабу или Кхока, защото ние не виждахме и не чувствахме другите извън нас) посетихме толкова села около Калкута, избрахме си толкова къщи, скрити между кокосовите палми, където предполагахме, че би ни харесало да се скрием. Оставихме толкова спомени по онези шосета, засенчени от дърветата, изправени от двете им страни. Толкова изкуствени езера, по чиито брегове сме седели двамата, стиснали крадешком ръце, докато другите донесат от колата кошниците със сандвичи и плодове. Толкова престои в нощта, по шосето към Чандернагор, а всички — застинали в мълчание, сред дърветата и светулките, които летяха около нас като в приказна гора. Спомням си особено ясно за една нощ, когато колата ни спря точно на онова феерично шосе към Чандернагор и шофьорът тръгна с Манту да търси някакви инструменти от близкото село. Инженерът, уморен, остана да подремне в колата, а ние тримата — Майтреи, Чабу и аз отидохме да разгледаме гората. Лято без луна, с всички звезди, които Бенгалия има, и светулки, които кацаха по раменете ни, по лицата, по вратовете, като в приказка със скъпоценни камъни. Не си говорехме и неусетно се прегърнахме, насърчени от тишината и от онази омагьосваща тъмнина, макар да се бояхме от Чабу. Не знам каква непозната душа изригна тогава в мене, призована от цялата тази неподозирана Индия. Гората сякаш нямаше нито начало, нито край. Евкалиптови дървета без възраст, през които небето едва се виждаше — толкова бяха призрачни светулките и отдалечени звездите. Спряхме пред изкуствен рибарник, един от онези басейни, в които земеделците отглеждат риба. Там онемяхме и тримата. Какви ли чудеса се зачеваха тогава сред лотосите със свити листа, в непотрепващите води, в които се оглеждаха прелитанията на златните зрънца? Побиваха ме тръпки, защото всичко наоколо се беше превърнало в приказка, и младежът в мене, отдаден на илюзиите, се остави да бъде приспан от светостта и иреалността на присъствието ни пред този вкаменен рибарник. Дълго стояхме така, но не се осмелих да целуна Майтреи. Не исках нищо повече, не чувствах нужда от каквото и да било движение. В душата ми настъпи небивал покой, макар тайнството и чудото около мен да ме бяха екзалтирали, упоили, разбунтували. Не зная как стана това…