Майтреи. Змията
- Автор: Элиаде Мирча
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентин Харалампиев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Майтреи. Змията». Краткое содержание книги:
Това беше нощ на люшкане между мечтите и спомените, с аромата на жасмин, напомнящ устата на Майтреи, една нощ, през която ми се стори, че чувам за първи път бенгалските жерави, крясъците им над равнините, наводнени откъм залива. Видях тогава през вратата на щастието, отворена към света, приказен живот в край, изпълнен със змии и там-тами, в който аз вървя редом с Майтреи — двама скитащи влюбени.
На другия ден имах много работа в кантората и се върнах късно след обяд. Майтреи ме чакаше със закуската в трапезарията. Беше си донесла фишовете и ги редеше по азбучен ред в една кутия със съответните подразделения и букви. Щом ме видя, пребледня и ми донесе веднага да ям. После седна близо до мен, с шал, който покриваше главата й почти до челото, и ме загледа. Как се измъчвах аз тогава, като не знаех какво да й кажа, страх ме беше да не приличам на простак, защото бях уморен и ядях лакомо. Сдържах глада си, за да й хвърля един поглед, с който да й покажа, че не съм я забравил, че ми е все така скъпа, както и миналата нощ.
— Мисли ли за мен днес? — попитах я аз, като си спомних, че любовниците си задават такива мили въпроси.
Тя затвори очи и съзрях две сълзи — по-скоро блясъка им, защото капката не беше нараснала толкова, че да се откъсне от клепача.
— Защо плачеш? — й казах рязко, като се опитвах да изглеждам по-развълнуван, отколкото бях. (И все пак обичах я, господи, обичах я безумно! Тогава защо не можех да страдам заедно с нея? Защо бях гладен, а в нея напираше плач?)
Не ми отговори нищо и след като станах от масата, за да я погаля по косата, се върнах да пия вода, да изям един банан, каквото и да е, та да мога после да я целуна. (Имах още предразсъдъка и свяна на белите — да не говоря с пълна уста, да не целувам с мазни устни и така нататък, като че ли това имаше нещо общо с любовта.)
— Алън, искам да ти покажа нещо — каза ми тя с най-смирения си и най-мелодичен глас. (Говореше на бенгалски, за да може да се обърне към мене на „ти“, тъй като я дразнеше безстрастието на английския диалог, винаги във второ лице множествено число.)
Показа ми кутийката, дадена от Тагор, с навития на масур парфюмиран кичур бяла коса.
— Прави каквото искаш с нея. Ако искаш, изгори я. Не мога повече да я държа горе при мене. Не съм обичала него. Заблуждение е била любовта ми към него, тъй като той трябваше да ми бъде само гуру, а аз помислих, че го обичам другояче. Но сега…
Гледаше ме почти като сомнамбул, погледът й минаваше през мен, над мен, за да се съедини с кой знае каква рожба на нейното въображение — може би пак аз, Алън, но по-цялостен и по-горещ Алън, желан и поглъщан с всичката жажда на нейната любов.
— Сега обичам само теб, никога по-рано не съм обичала. Струвало ми се е, че обичам. Сега знам, сега е друго.
Исках да я прегърна, но Манту слизаше по стълбите и се задоволих само да й стисна ръката. Върнах й кутията, защото ми се струваше смешно да си отмъщавам на бедния кичур бяла коса. И после: какво общо имах аз с нейното минало, с нейните спомени? Чувствах тогава с толкова сигурност, че съм първият и единственият, та не ме беше страх от нищо. Миналото й не ме измъчваше така, както ме мъчеше по-късно, щом ми се стореше, че Майтреи се отдалечава от мене, че може би ме сравнява с другия, че живеем във време, в което аз още не съм се появил в живота й, и твърде много ме тормозеше с непроницаемостта си.
Но тя навярно беше разбрала другояче моя жест: като отказ, като безразличие пред жертвата й, пред нейната неприкритост.
— Не искаш ли да вземеш този кичур? — попита ме тя още веднъж и не можеше да повярва.
— Какво искаш да правя с него? По-добре ти го изгори — й отговорих колкото се може по-топло.
— Но сега вече той няма за мене никаква стойност — учуди се тя.
Не разбирах добре, но взех кичура, хубавичко го опаковах и го сложих в джоба на жилетката. Отидох после да се окъпя и си подсвирквах с такова удоволствие, докато се поливах със студена вода, че Лилу, която минаваше през двора, ми чукна на ламаринената стена на кабината и ме попита: „Да не си сънувал нещо лошо?“ Тази уж безвкусна шега беше свързана с една много сериозна наша игра от миналия месец, когато аз се опитвах да прикрия меланхолията и безпокойството си („проблемът Майтреи“, както го обозначавах в дневника си), като казвах, че имам кошмари. Споменът за онова време на несигурност и агония правеше още по-силна радостта и сигурността ми сега. Върнах се в стаята си, тръпнещ от наслада и от чувство за победа.