От устните към сърцето

Тази вечер Топал Хафъз беше обогатил още повече „изкуството си“ — на главата си беше турил алена кърпа от креп, на врата си бе вързал на огромна фльонга забрадка. Докато го наблюдаваше отдалече, до ушите на Кенан достигна лек смях. Извърна глава. Малко по-нататък съзря Ламия. Девойката, за да вижда по-добре, се бе покачила върху голям камък.

Кимнаха си, засмяха се.

— Хубаво е, нали, Ламия ханъм?

Грозденцето доста се забавляваше.

— Има ли по-красиво нещо от това? — отвърна Ламия.

Смеейки се, Кенан се бе приближил до нея.

— Сравнението е малко неподходящо, но… луната на Бозяка… Тази фантастична вечер… Мисля, че се случва веднъж в годината…

Боровете изглеждаха още по-високи, кориите — още по-обширни, лунната светлина бродеше със своите бели нощни привидения из дълбините на тъмносивите сенки.

Кенан посочи към златистобялата поляна, провиждаща се между дърветата.

— Не мога да проумея, така да се затвори човек сред сенките на дърветата в подобна лунна вечер. Искате ли — каза той — да ви заведа на разходка, Ламия ханъм?

Девойката сведе глава.

— Вие знаете — отвърна тя.

Каквото и да кажеше, каквото и да поискаше този придобил от една година загадъчно значение в живота й човек, все този отговор щеше да му дава Ламия.

Тръгнаха откъм края на порутена стена. Преди малко Кенан бе посочил към долината, където луната изглеждаше най-ясна и най-бляскава. Но без да произнесе и дума, те поеха в обратната посока, свърнаха по един от водещите към лозето пътища.

Отначало вървяха бързо. После постепенно забавиха крачка. Движеха се много близо един до друг, но ръцете им изобщо не се допираха.

Кенан й разказваше за Европа, за Истанбул, Ламия мълчаливо го слушаше.

Стигнаха до някакъв разклон и Грозденцето внезапно спря. Гледаше със срамежлива усмивка Кенан, искаше нещо да попита.

— Искате нещо да кажете ли, Ламия ханъм?

Девойката с боязливо колебание изрече:

— Спомняте ли си това място, Кенан бей?

Кенан се оглеждаше наоколо, мъчеше се да проумее какво иска да му каже.

— Миналата година една вечер се бяхме върнали в лозето от тук… С нея вървяхте отзад.

Младият мъж, разколебан, се опитваше да се сети и засмивайки се, каза:

— Да, спомням си…

— Може би беше същата нощ миналата година, Кенан бей… Тук пак беше така светло. Сенките на дърветата пак стигаха до стената на тая порутена кула.

Накланяше глава към рамото си, съзерцаваше стената и с радост, и с тъжна мечтателност в зелените си очи. Сякаш не й бяха останали сили да продължи по-нататък. Държеше отпуснати ръцете си, тежка умора се бе сгромолясала върху дребничкото й тяло.