От устните към сърцето
- Автор: Гюнтекин Решад Нури
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Рива
- ISBN: 978-954-320-309-3
- Переводчик: Розия Самуилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «От устните към сърцето». Краткое содержание книги:
Любовта няма нищо общо със сърцето… Любовта се превръща в щастие единствено когато се роди и заживее в устните… Не трябва да й се позволи да се процеди като отрова от устните към сърцето… Наричам цветята, Грозденце, „любовта на земята“… И те се отварят и угасват като целувка в устните на земята… Кое от тях мисли да навлиза в сърцето на земята?
Ние не се обичаме, Ламия, вярвай ми, малката ми… Просто позабавлявахме сърцата си, очите си, устните си с едно малко приключение… Толкоз…
Нито за миг Кенан не отделя очите си от нея; Ламия изглежда фантастично! Колко миловидни и изящни са финото й нежно лице, дългият й чувствителен нос, тънките и руси вежди, леко изпъкналото й чело!
Върху челото й на кръгчета се вият леки като пух, руси, почти бели кичурчета коса, освободили се от стегнатата, гладка плитка, и непрестанно потрепват, сякаш са закрепени със сребърни нишки. Страните й, които все още са мокри от капчиците вода, изглеждат свежи като мокрото грозде в устата й…
Чепката пада от пръстите на Кенан; спокойно, без никаква тревога, без да се замисля, без да говори, Кенан привлича Ламия към гърдите си… Девойката трепва лекичко, както преди малко, когато я намокри. Само толкоз…
Кенан я целува отново и отново по челото, по очите, по мокрите страни, по червеникавите лунички… Ламия затваря очи с изнемощял дъх в устата, с топла отпуснатост в тялото.
Керем, обиколил няколко пъти край тях, внезапно спира. Тогава и те трепват, сякаш пробудени от някакъв сън.
Ламия внимателно се освобождава от ръцете на Кенан… Младият мъж отново нищо не казва… Вече не се гледат…
Грозденцето взема от люлката събудилите се малчугани, отдалечава се унило, уморено, с клюмнала глава, като престояли за дълго в гореща затворена стая цветя…
Кенан си подсвирква тихичко, хвърля в басейна откъртилите се от ръбовете му парченца вар.
След тази случка Ламия два дни никаква не се мярна наоколо. Като се сетеше за стореното, Кенан се ядосваше на себе си. „Аз наистина ставам лош човек… Заприличах на жестоките животни, които действат инстинктивно… Падне ли ми нещо, оправям го“ — казваше си той.
На третия ден в късните часове на вечерта Кенан се връщаше от разходка. В един ъгъл близо до портата на лозето зърна Ламия с още няколко жени. Запъти се към тях.
Грозденцето леко се поприведе и се наметна с намиращото се наблизо йелдирме.
С доста естествен глас Кенан каза:
— Какво е това, Ламия ханъм, сърдити ли сме?
Девойката, без да се осмели да вдигне глава, се засмя:
— Че защо?
Кенан повече не й обърна внимание. Уморено се настани на една празна ниска скамейка и се разговори с останалите жени. От време на време задаваше въпроси и на нея и получаваше кратки отговори.
Вечерта, когато се разделиха, се бе убедил, че този проблем е приключен, че постепенно ще бъде забравен.
И наистина стана така. Ламия отново бе почнала да свиква с него. Само дето като говореше, както и преди, не се осмеляваше да го гледа в лицето. Толкоз…
Тъмните нощи бяха отминали, най-фантастичната лятна луна отново се появяваше в целия си блясък. Отново осветяваше с прозрачния блясък на матов седеф небето до зори, рисуваше върху небосвода — отново с всичките им очертания — светлосивите сенки на кулите, кориите, скалите.
На петнайсетата лунна нощ Саиб паша бе поканил на вечеря в Къркчамлар неколцина съседи. През деня лозарите бяха пренесли всичките необходими ястия с малки ръчни колички. Бяха подготвили две трапези — едната за възрастните приятели, ходжи и хаджии, на Саиб паша беше на самата поляна, другата, за жените, беше на по-закътано място. Пиещите ракия младежи се бяха оттеглили на още по-усамотено местенце, близо до ровината. Там те свиреха, играеха зейбек19, вдигаха шумотевица.
По време на вечерята Кенан седеше до чичо си.
Саиб паша не издържаше и час, без да види това си любимо дете. Колкото бутилки с ракия бяха изпити на долната трапеза, толкова паници, сахани и подноси бяха опразнени тук.
Известен с бъбривостта си възрастен мюфтия шегаджия, комуто не бяха останали сили да се помръдне от преяждане, караше гостите да слушат безкрайните му истории за джинове, вампири и чудеса.
След вечерята Кенан се бе оттеглил с Шеми Деде под отдалечено дърво. Приказваше с приятеля си за старите времена.
По някое време шумотевицата долу се позасили; смеховете, виковете бяха станали лудешки.
Получил обяснения от един едър лозар, Саиб паша се провикна:
— Кенан, синко… Хафъз Фейзи кара магарето да танцува… Другаде по света такова нещо няма да можеш да видиш. Върви и виж тази игра…
19
Зейбек — вид народен танц. — Б.пр.