Фаворит

— Господин Йорк? Още ли сте на телефона? — попита гласът.

— Да.

— Господин Йорк, не обичам насилието. То по-скоро ме отвращава. Не е в характера ми да признавам това, господин Йорк. Но понякога, това според мен е вярно, насилието е единственото средство, с което се постигат резултати. Разбирате ли ме, господин Йорк?

— Да — казах аз.

— Ако обичах насилието, господин Йорк, миналата седмица щях да ви отправя далеч по-грубо предупреждение. Давам ви още една възможност да разберете колко не искам да ви причиня зло. Само си гледайте работата и спрете да задавате глупави въпроси. Това е всичко. Спрете с въпросите и нищо няма да ви се случи. — Настъпи мълчание, после тихият глас продължи леко заплашително: — Разбира се, ако реша, че насилието е абсолютно необходимо, винаги ще намеря някой да го приложи. Няма да има нужда лично да наблюдавам. По този начин няма да е толкова болезнено за мен. Надявам се, че ме разбирате, господин Йорк?

— Да — казах отново. Помислих за Сони, за гадната му усмивка и ножа му.

— Добре, това е всичко. Надявам се, че този път ще бъдете по-разумен. Приятен ден, господин Йорк. — Апаратът изщрака и връзката прекъсна.

Натиснах вилката и позвъних в централата. Когато ми отговориха, помолих госпожицата да ми каже, ако е възможно, откъде беше позвъняването.

— Един момент, моля — каза тя. Страдаше от възпалени сливици. Отново чух гласа й: — Обаждането е минало през Лондон, но по-нататък не мога да го проследя. Съжалявам много.

— Няма значение. Благодаря ви — казах.

— Удоволствието е мое — отвърнаха сливиците.

Поставих слушалката на мястото й и се върнах към масата.

— Кой беше? — попита Хенри, като си мажеше дебело мармалад върху препечената филийка.

— Един човек търсеше куче — отвърнах.

— Или с други думи — каза Поли, — ако не задаваш много въпроси, няма да те лъжат много.

Хенри й се оплези и отхапа голям залък от филийката си. Мармаладът потече в края на устата му. Той го облиза лакомо.

— Хенри винаги иска да знае кой звъни — обади се Уилям.

— Да, скъпи — каза Сила разсеяно, като чистеше яйце от пуловера му, — бих искала да се навеждаш над чинията си, когато ядеш, Уилям. — Тя целуна върха на русата му глава.

Подадох чашата си на Джоан за още кафе.

— Ще ни заведеш ли на чай в Челтнъм, Алан? — каза Хенри. — Може ли да си поръчаме от онези страхотни неща с крем като миналия път и сладоледи и сода със сламка и малко фъстъци за из път до вкъщи?

— О, да — каза Уилям с възторг.

— Бих се радвал — казах, — но не мога днес. Може би ще го направим другата седмица. — Беше дошло време за моето гостуване в дома на Кейт. Щях да остана там две нощи и мислех да се явя в офиса чак в понеделник.

Като видях разочарованите личица на децата, обясних:

— Днес трябва да се срещна с един приятел. Няма да се върна до понеделник вечерта.

— Колко досадно — каза Хенри.