По-широко поле за борбата

Когато влизам в купето, все пак си давам сметка, че откачам. Но се настанявам, без да обръщам внимание на тази мисъл. На гарата в Лангон вземам колело под наем. Бях се обадил предварително — много добре бях организирал всичко. И тъй, качвам се на колелото и веднага осъзнавам абсурдността на своя план: от десет години не съм карал колело, Сен-Сирг е на четирийсет километра, пътят дотам е планински, а аз съм в състояние да измина най-много два километра по равен терен. Изгубил съм всякаква способност, а и всякакво желание да полагам физически усилия.

Пътят се оказва постоянно, но донякъде абстрактно мъчение, ако мога да се изразя така. Районът е изцяло пуст. Навлизам все по-навътре в планината. Страдам. Драматично съм надценил физическата си сила. Но вече не виждам много добре крайната цел на това пътешествие, тя бавно се разпада, докато се изкачвам по тези ненужни склонове, и все пак упорствам, без дори да гледам пейзажа.

По средата на особено труден наклон, докато се задъхвам като задушено канарче, виждам табела: „Внимание! Опасни взривове!“. Но нещо не мога да повярвам — кой би тръгнал да ме взривява?

Намирам обяснението малко по-късно — всъщност това е кариера и целта е да се взривяват само канари. Това ми допада повече.

Теренът става по-равен. Вдигам глава. Вдясно от пътя има хълм от отломки, нещо средно между прах и дребен чакъл. Наклонената повърхност е сива, с геометрична, абсолютна гладкост. Много привлекателна. Уверен съм, че ако стъпя на нея, веднага ще затъна с няколко метра.

От време на време спирам край пътя, изпушвам една цигара, поплаквам си и пак тръгвам. Иска ми се да съм умрял. Но „има път за изминаване и той трябва да бъде изминат“.