Ръкописът на Войнич

Стивън отиде в банята и си взе душ, като размишляваше за изминалата вечер, докато горещата вода като с иглички боцкаше кожата му. Натали бе предложила да вечерят на ресторант и след като привършиха спагетите, останаха още известно време на бутилка превъзходно каберне. Беше започнала да се разкрива по малко, разказа му за някои епизоди от миналото си – примамливи късчета от едно на моменти бунтарско и необикновено битие. Намекна, че на определен етап от живота си е работила в силите на реда, но не се впусна в повече подробности. Това поне обясняваше познанията ѝ за оръжията и спокойната ѝ реакция пред опасността от насилие.

Той опипа белега от куршум на крака си и се замисли колко време бе минало, откакто престана да се страхува от преследвачи. Антония за малко не загина още при пристигането им в Италия, в планинското градче Тоди. Струваше му се, че е било преди цяла вечност, а всъщност бяха минали само шест години.

Стивън се върна към настоящето и спря водата. Нямаше смисъл да изпада в мрачни мисли. Антония вече я нямаше и с нея бе изчезнал и интересът му към жените. Досега. Трябваше да признае, че в Натали имаше нещо, което го привлича. Не само очевидната физическа красота, която винаги е силен стимул. Не – по-скоро комбинацията от външност и характер. Някакво неопределимо качество, което се улавяше трудно, но завладяваше.

Беше пълна противоположност на Антония. Американка, с татуировки, алтернативен външен вид, свикнала с напрегнати ситуации. И изключително умна, както бе демонстрирала в разговора им за Ръкописа на Войнич. Доста силен коктейл и Стивън трябваше много да внимава да не притъпи бдителността му. Все още не знаеше на чия страна е, макар че след нападението бе по-склонен да повярва, че е на негова. Истината обаче бе, че тя работи главно за себе си, и част от задачата му през следващите дни щеше да е да разбере къде в плановете ѝ се вписва той самият.

Избърса се набързо, облече се и се погледна в огледалото. Изглеждаше поне с пет години по-млад, отколкото беше в действителност. Вероятно можеше да е далеч по-зле. Пъхна принадлежностите си за бръснене в сака и го закопча.

Телефонът му иззвъня. На дисплея бе изписан номерът на офиса. Когато вдигна, чу пискливия глас на Гуен:

– Резултатът от анализа, който поиска, е готов. Искаш ли да ти го пратя на имейла?

– Да, ако обичаш. Колко време е отнело?

– Чакай да попитам. Днес малко закъснях за работа, останалите бяха дошли преди мен.

Гуен отдалечи слушалката от устата си и извика на някого. След секунди пак се обади:

– Свършил е малко преди пет сутринта.

– Леле! Много по-бързо, отколкото очаквах.

– Софи е използвала всички компютри, за да раздели задачите, и се е върнала в офиса към четири.

– Ясно. Благодаря, Гуен. Чуй сега. Ако някой ме търси, кажи му, че съм удължил почивката си и не се знае кога ще се прибера.

Тя замълча за момент.