Най-дългото пътуване
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-270-9
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Най-дългото пътуване». Краткое содержание книги:
Айра Левинсън току-що е претърпял катастрофа. Само мисълта за съпругата му Рут крепи ранения мъж. Айра се отдава на спомени за красивата им любов, за трудните моменти, в които са били заедно и изживява отново всекидневните радости и несгоди.
София Данко се е посветила изцяло на образованието си, но срещата с Люк отваря нови хоризонти пред нея. Той я въвежда в свят, в който успеха върви ръка за ръка с опасността. Веднъж попаднала в прегръдката на любовта, плановете на София за бъдещето коренно се променят. Бъдеще, което Люк има властта да пренапише… ако тайната, която крие не го съсипе.
В „Най-дългото пътуване“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс пресича съдбите на две коренно различни двойки и достига до най-съкровените дълбини на човешкото сърце. Той ни напомня, че дори най-трудните решения могат да отворят нови пътища към щастието…
— Затова го казах — усмихва се тя. — За да видя изражението ти. И за миг старият Айра се върна. Вече не се страхувах, че си изчезнал завинаги.
— Но не ме помоли да те изпратя до вкъщи.
— Не беше готов. У теб продължаваше да тлее гняв. Затова ти предложих да се срещаме веднъж седмично в сладкарницата както преди. Трябваше ти време, а аз нямах нищо против да почакам.
— Известно време. Не цяла вечност.
— Да. В края на февруари вече се питах дали ще ме целунеш отново.
— Исках — признавам. — Всеки път, когато бяхме заедно, ми се искаше да те целуна.
— Усещах го и това ме объркваше. Недоумявах какво не е наред, какво те възпира, защо не ми се доверяваш. Ти явно не разбираше, че ще те обичам въпреки всичко.
— Не разбирах. Затова мълчах.
Накрая й разказах, разбира се. Бе студена вечер в началото на март. Обадих й се вкъщи и я помолих да се срещнем в парка, където се бяхме разхождали стотици пъти. Не мислех да й разказвам. Убеждавах се, че се нуждая само от приятел, с когото да поговоря, понеже атмосферата у дома ме потискаше.
Бизнесът на татко процъфтяваше и щом войната приключи, той започна пак да продава мъжки костюми. Шевните машини изчезнаха; на тяхно място отново се появиха закачалките с костюми и всеки случаен минувач би сметнал, че магазинът е същият като преди войната. Но той се бе променил. Татко бе променен. Вместо да посреща клиентите на прага, той прекарваше следобедите в задната стая, слушаше новините по радиото и се опитваше да проумее лудостта, причинила смъртта на хиляди невинни хора. Говореше само за това; Холокостът се превърна в основна тема на вечеря, запълваше и всяка свободна минута. Колкото повече говореше татко, толкова повече се вглъбяваше мама в шиенето. За татко темата оставаше абстрактна, а за нея — понеже и тя като Рут бе изгубила много приятели и роднини — бе дълбоко лична и мъчителна. Противоположните им реакции на потресаващите събития бяха предвестник на паралелния живот, който родителите ми започнаха да водят по-нататък.
Като техен син аз се стараех да не вземам страна. Изслушвах татко, а пред мама мълчах. Когато бяхме заедно обаче, понякога ми се струваше, че сме забравили какво означава да бъдем семейство. Не ми олекна, че татко придружаваше мама в синагогата; задушевните ми разговори с нея останаха в миналото. Когато татко ме уведоми, че ще ме направи партньор в бизнеса — тоест, тримата щяхме да бъдем заедно през цялото време — се отчаях, че повече няма да намеря изход от унинието, завладяло живота ни.
— Мислиш за родителите си — казва ми Рут.
— Винаги се отнасяше мило с тях — отбелязвам аз.
— Обичах майка ти. Въпреки разликата във възрастта тя беше първият ми истински приятел в тази страна.
— А татко?
— Обичах и него. Как иначе? Нали бяхме роднини?
Усмихвам се, спомнил си как през последните години тя бе по-търпелива към него от мен.
— Може ли да те попитам нещо?
— Може да ме питаш за всичко.
— Защо ме чакаше? Дори след като спрях да ти пиша? Казваш, че си ме обичала, но…
— Пак ли се връщаме на това? Чудиш се защо те обичах?
— Можеше да имаш всекиго.
Тя се привежда към мен и изрича нежно:
— Така и не преодоля този проблем, Айра. Не виждаш у себе си онова, което другите виждат у теб. Мислиш, че не си красив, но като млад беше много красив. Мислиш, че не си достатъчно умен и интересен, но си… Това, че не съзнаваш качествата си, всъщност е част от чара ти. Винаги оценяваш високо другите. И мен. Караше ме да се чувствам неповторима.
— Но ти си неповторима! — настоявам.
Тя разперва доволно ръце.
— Ето! Виждаш ли! — засмива се. — Чувствата ти са дълбоки, загрижен си за другите и не само аз го знам. Приятелят ти Джо Тори го е усетил. Сигурна съм, че затова е излизал толкова често с теб. Мама също го усещаше и ме окуражаваше, когато смятах, че съм те изгубила. И двете разбирахме, че мъжете като теб са рядкост.
— Радвам се, че дойде онази вечер. Нуждаех се от теб.
— И проумя, още щом тръгнахме един до друг в парка, че най-сетне си готов да ми кажеш истината. Цялата истина.
Кимвам. В едно от последните си писма й бях разказал накратко за бомбардировката на Швайнфурт и за Джо Тори. Споменах, че са ме ранили и за инфекцията, която последва, но не споделих всичко. Онази нощ обаче започнах от самото начало. Разказах й всяка подробност и не скрих нищо. Седнала на пейката, тя ме слушаше безмълвно.