Фалшификаторът от черния кос

— Аз никога и никъде не съм помагал на никакви полицаи. И няма да помагам.

— Ваша воля. Можете да минете в съседната стая.

Голдсмит излезе — една грамада, която излъчваше потоци неприязън към нас.

— Интересно човечище, а? — каза Мирски, като доволно потри ръце. — Къде според вас е излъгал или скрил нещо?

— Според мен, е казал истината — забелязах аз иззад вратата. — Твърде много съвпадения има между неговите думи и това, което знаем.

— А как, допускаш ли, че не е видял шетнята на Елина, на режисьора, на оператора, които твърдят, че са влизали и излизали от хотела? Две алтернативи — той или не иска да говори пред нас, или пък също е влизал в хотела…

— … за да се промъкне в стаята на Ричард Брук, да задигне камата, да слезе отново долу, да се срещне с Лорда край павилиона и да го промуши — подхвана мисълта Добрев. — Знаете ли, тази хипотеза има крака. Нека поразсъдим по-нататък: Лорда е разбрал, че Робинзон Голдсмит е фалшификаторът, заплашил го е, че ще го издаде. Голдсмит му дава среща в 23,30, уж за обяснение, и му хаква ножа до дръжката. Само такъв силен човек като него може да направи това с един-единствен удар. А всичките му приказки тук са смесица от истина и лъжа и представляват само едно много ловко и активно алиби. Този Голдсмит е стара кримка. Сигурно, когато аз съм пълзял под полите на майка си, той е лежал в Синг-синг и…

— Другарю капитан — прекъсна го лейтенант Данкин, — навън чака още една свидетелка.

— Как, още ли има?

— Да, една руса жена.

— Брей, забравихме я нея! — шляпна се по челото Добрев. — Да влезе!

Кети Браун приличаше на русо птиче с вирната човка. Гледайки плахо с празните си очи, тя съобщи с крехкия си гласец, че се казва Катерин Браун, че е на 39 години, че е скриптгърл от Холивуд, че не познава убития и че през двайсетте минути снощи отначало се е разхождала по главната алея на парка със своя френд Джордж Кречмър, че й станало студено, че после двамата влезли в салона, докато чули виковете на мисис Карлова.

Уморени, Мирски и Добрев очевидно не намираха какво повече да питат. И тя си тръгваше вече, когато внезапно се обади шефът:

— Мис Браун, какъв е цветът на вашата банска чанта?

Тя бавно се обърна и се усмихна мило с белите си миши зъбчета:

— Моята банска чанта?

— Да. Нали си имате банска чанта?

— Разбира се, имам.

— Та какъв е цветът й?

— Синя е.

И си отиде, олюлявайки в тясната пола скромни бедра.

Аз пък излязох от тесния килер и запалих лулата. Чувствувах потребност да пуша, но не защото бях кандидат Шерлок Холмс, а защото имах нужда от лютив дим, който да разкъса дробовете ми. Бях опустошен. Целият този безкраен разпит край трупа на Лорда се въртеше в болния ми мозък като калейдоскоп, движен от безумец, и аз не можех да свържа в някаква разумна схема всички тия противоречиви показания. Затова пък Мирски се опита да го направи.

— Е — каза той, — струва ми се, че картинката става малко по-ясна. Лично аз съм склонен да предполагам, че фалшификаторът, да го наречем X, има пряка връзка с убиеца, когото да наречем Y. Допускам още, че убиецът е разбрал намеренията на Лорда да издаде фалшификатора, както е била издадена пътничката от „Чанкая“, което пък говори, че между X и пътничката има някаква най-малко косвена връзка…