Обвинена в убийство

— А Калифорния и Масачузетс си блъскат в главите разни учени и математици.

— Именно.

Явно Ник не разбираше от ирония.

— Ник, бил ли си някога в къщата на Трей на плажа в Галвестън?

— Да, хубав имот.

— Кога за последен път?

— Преди около два месеца.

Отпечатъците върху кухненския плот очевидно не бяха на Ник. Макар той да бе с малки ръце. Скот не можеше да допусне, че е влизал в гардеробната на Трей или в леглото му.

— Скот, можех да изкарам много пари от Трей Ролинс. Не съм го убил.

— „Покажи ми парите!“, а? Това движи вашия бизнес, нали?

— Какво? Аха, фразата от онзи филм! Да, Скот, това движи бизнеса ни. Трябва да знаеш нещо за Трей, което важи за повечето професионални спортисти в днешно време. Всички, които по един или друг начин бяхме част от живота на Трей — аз, Ребека, разните му там спонсори и рекламодатели, — живеехме в неговия свят. Не той в нашия, а ние в неговия.

Като адвокат на богат клиент, помисли си Скот.

— Тайгър е милиардер, а е едва на трийсет и три. Само миналата година е изкарал сто милиона от реклами. Трей тази година щеше да изкара поне двайсет.

— Искам копия от всичките му договори с рекламодатели.

Ник се намръщи.

— Мога да ги изискам и с прокурорска заповед.

Ник кимна.

— Знам. Всеки път, когато някой от моите спортисти почне да се развежда, жена му вади прокурорска заповед за всичките му договори, лична кореспонденция, имейли, данъчни декларации… Трябва да го съгласувам с правния ни отдел, но съм сигурен, че ще мога да ти направя копия и без прокурорска заповед.

— Какво можеш да ми кажеш за Трей?

Ник вдигна рамене.

— Например?

— Имал ли е здравословни проблеми?

— Трей?!

Ник взе едно дистанционно, насочи го към телевизора и натисна няколко копчета. На екрана се появи Трей Ролинс.

— Това е личният му рекламен клип.

Заредиха се кадри на Трей в близък план: как замахва със стика за начален удар, как тича сутрин по плажа гол до кръста, управлява моторница гол до кръста, или язди мощното кросово беемве, също гол до кръста.

— Беше здрав като кон — каза Ник. — Виж му телосложението. Метър и осемдесет и два, осемдесет килограма. Гледай само какви коремни мускули! Ако някой от другите играчи си свали фланелката, можеш да повърнеш. Толкова са дебели. Но не и Трей. Жените между осемнайсет и трийсет и пет бяха луди по него. — Ник постави на пауза близък кадър с гръдния кош на Трей. — Знаеш ли, че той си епилираше гърдите?

— Защо?

— За да му изпъкват по-релефно мускулите. Всички кинозвезди го правят. Жените много си падат по такива работи.

— Аха…

— А пък да му чуеш интервютата: „да, госпожо!“… „точно така, господине!“… „аз съм благословен от Бога“… „да, обичам страната си“… Пазарните проучвания показват кои фрази въздействат най-добре върху потребителите. Трей беше самороден талант: програмиран, без да звучи като робот. При това непрекъснато се усмихваше. Повечето спортисти получават заплащане срещу екранно време — колкото повече им се вижда лицето на екрана, толкова повече пари смъкват. Затова всичко по тях — шапки, фланелки — е отрупано с фирмени надписи и емблеми. Само че изражението им е такова, сякаш им вадят зъб, а не печелят милиони. При Трей усмивката не слизаше от лицето му, все едно дали печелеше, или губеше. На феновете тя им харесваше, а парите се трупаха…