Сакатият бог
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #10
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-249-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сакатият бог». Краткое содержание книги:
Лостара я бе попитала защо е избрала точно това оръжие — сложната шарка на ножницата ли й е привлякла интереса? Добре наточеното острие? Стабилната удобна дръжка? И разбра, след като Тавори миг след това хвърли поглед към ножницата, че адюнктата дори не е забелязала нищо от тези неща.
Ризницата я чакаше върху дървения скрин, в който я държеше, ръкавиците с кожени маншети бяха положени върху лъскавите брънки. Простата риза, в която бе облечена сега Тавори, беше протрита на места и оголваше бледата, почти безкръвна кожа и изпъкващите под нея кости. Железният шлем с решетъчните набузници чакаше на масата.
Тавори привърши със стягането на връзките на ботушите, а след това застана пред малка дървена кутия до шлема, с инкрустирания със сребро фамилен герб на Дома Паран. Връхчетата на пръстите на дясната й ръка се отпуснаха на капака, а след това адюнктата затвори за миг очи.
Лостара изведнъж се почувства като натрапница в тази толкова интимна подготовка на Тавори за предстоящото и почти се обърна да излезе, но пък адюнктата бе заповядала да присъства на приготовленията й, да й помогне с ризницата и затягането й.
Капакът изскърца и Тавори бръкна в кутията и извади огърлица — проста каишка и орлов нокът от месинг или може би злато. Обърна се към капитана.
— Би ли ми го завързала?
Но Лостара просто зяпна нокътя.
— Капитане.
Тя вдигна глава и срещна погледа на Тавори.
Адюнктата въздъхна.
— Аз съм дете на императора — какво повече има за разбиране, Лостара Юил?
— Нищо, адюнкта.
Пристъпи и взе каишката. Когато мина зад Тавори, долови смътен мирис на парфюм от рядката й права коса и коленете й за малко да се огънат от прилива на неописуема тъга.
— Капитане?
— Момент… извинете, адюнкта. — Помъчи се да затегне възела, но се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, а и погледът й бе размътен. — Готово.
— Благодаря — каза Тавори. — Сега ризницата.
— Разбира се, адюнкта.
Банашар стоеше отвън и държеше юздите на коня на адюнктата. Хундрилска порода, здрав и упорит, но беше измършавял и състарен от страдание, козината посивяла и зацапана. През последните дни в пустинята дори Изгорените сълзи бяха забравили обичайното си усърдие. На животното не му бе останала сила за бягане — като нищо можеше да рухне под Тавори, щом го подкара, за да се обърне със слово към армията си.
„Да се обърне към армията си. Това наистина ли е адюнктата? Кога за последен път е говорила на всичките си войници? А, да. На корабите. Объркващите слова, съживяването на идея, която малцина можеха дори да проумеят.“
„Дали ще се справи по-добре този път?“
Осъзна, че е изнервен заради нея — не, призляваше му от притеснение. „Ето, че стоя тук и държа юздите на коня й, пред палатката й. Аз съм… богове, думата е жалък. Но какво значение има? Също така съм жрец на бог, който скоро ще умре.“
„Някога се заклех да срещна този ден спокоен и трезв. Каква жалка клетва.“
Платнището на палатката се дръпна настрани и капитан Лостара Юил пристъпи навън и му махна с ръка.
Той поведе животното за юздите.
Адюнктата се появи. Погледна го в очите и кимна.
— Демидрек. Стояли сте тук от доста време, допускам — очаквах някой от адютантите ми да се погрижи за това, те са свикнали да стоят наоколо и да чакат. Моите извинения.
Той примига.
— Адюнкта, грешите. Аз ги отпратих. — Подаде й юздите. — За мен винаги ще е чест, Тавори Паран.
— Ако можех, щях да ви заповядам да си идете оттук.
— Но аз не съм от войниците ви, за да ми заповядате — отвърна той с усмивка. — Тъй че ще правя каквото ми харесва, адюнкта.
Тя го изгледа замислено.
— Питам се…
— Какво, адюнкта?
— Не е ли това истинското предназначение на един жест? Да взима вяра от едната ръка и да я поставя в следващата? Да стои между бог и такава като мен?
Той затаи дъх.
— Малцина са останали. Повечето вършат рутинните неща, но се виждат като привилегировани… от двете страни. По-близо до своя бог от непосветеното си стадо.
— Но не и ти, нали?
— Адюнкта, коленича до вас.
В очите й нещо проблесна, нещо сурово, но тя бързо го потисна, а след това пъхна ботуш в стремето и се качи на седлото.
Банашар се отдръпна. Извърна очи и видя как редица след редица войниците се обърнаха към тях, и как бавно се размърдаха, щом Тавори подкара в тръс към строя. Стигна до югозападния край и зави, за да мине покрай задния ред. Яздеше изправена — жена в опърпана ризница върху измършавял, издъхващ от глад кон.
Образът се вряза в ума на Банашар.
Щом стигна до другия край, тя пак зави и подкара към фронта на трите, вече толкова оредели легиона. Сега щеше да говори на войниците. И колкото и да копнееше да чуе думите й, той знаеше, че не са за него.