Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Нощните бегачи и Изкривените в Сянката бягат, Кар-а-карн. Някои от влагоземците се включиха в танца срещу тях. Дори някои от мъжете с броня, макар отначалото да танцуваха срещу ни. — Сюлин беше зад него, свалила булото и с ужасна рана на бузата.
— Гонете ги и ги избийте, колкото и дълго да продължи — каза Ранд. И закрачи, без да знае накъде, стига да е по-далече от Авиенда. — Не искам да връхлетят из страната. И дръжте гвардията под око. По-късно ще разбера кои от тях са били хора на Рахвин и кои…
И продължи, без да се обръща. Живей с това, което можеш да имаш.
Глава 56
Тлеещи въглени
Сводът на прозореца беше достатъчно висок, за да може Ранд да застане в цял ръст. Издигаше се високо над главата му и встрани от раменете му оставаха по две стъпки ширина. Той стоеше и гледаше надолу към градините на кралския дворец. Авиенда седеше на перваза на шадравана от червен мрамор, все още удивена от толкова много вода, предназначена само да радва очите и да се въдят в нея рибки за украса. Отначало много се беше възмутила, когато й каза, че не може да тръгне да гони тролоци по улиците. Всъщност той не беше сигурен дали тя щеше да е там долу, ако не беше мълчаливият ескорт от Деви, който Сюлин смяташе, че не е забелязал. Не трябваше и да е чул как белокосата Дева беше напомнила на Авиенда, че тя не е повече Фар Дарейз Май и все още не е Мъдра. Свалил палтото, но нахлупил шапката си срещу слънцето, Мат седеше до Авиенда и й говореше. Несъмнено се опитваше да изкопчи от нея дали знае доколко айилците се канят да попречат на някои хора да си идат — дори да решеше да приеме съдбата си, едва ли някога щеше да престане да се оплаква. Ашмодеан седеше на една пейка в сянката на дърветата и свиреше на арфата. Ранд се зачуди дали той все пак е разбрал какво се беше случило, или подозира. Спомен не трябваше да има — за него то просто не беше се случило, — но кой можеше да каже какво знае или може да се досети един Отстъпник?
Учтиво покашляне го накара да се обърне.
Прозорецът, на който стоеше, беше на един разтег и половина над пода на западната стена на тронната зала. Великата зала, в която кралиците на Андор бяха приемали посланичества и произнасяли присъди в продължение на близо хиляда години. Беше единственото място, откъдето можеше да наблюдава Мат и Авиенда незабележимо и необезпокоявано. Редици бели колони с височина двадесет крачки минаваха покрай стените на залата. Светлината, струяща от високите прозорци по стените, се смесваше с оцветената светлина от огромните прозорци по високия сводест таван — витражи, по които Белият лъв се редуваше с портрети на древни кралици и сцени от величави андорски победи. Инайла и Сомара обаче, които стояха под прозореца, не изглеждаха особено впечатлени.
Ранд приклекна, скочи на пода и попита:
— Вести от Баел ли?
Инайла сви рамене.
— Ловът на тролоци продължава. — Ако можеше да се съди по тона й, дребната жена би предпочела да участва в него. Височината на Сомара я правеше още по-дребна. — Някои от хората в града помагат. Повечето се крият. Градските порти са затворени. Никой от Изкривените няма да се измъкне, струва ми се, но се боя, че някои от Нощните бегачи биха могли. — Да се убие мърдраал беше трудно, а още по-трудно — да го заклещиш. Понякога човек можеше лесно да повярва на старите приказки, че яздели сенки и можели да изчезват, като се извърнат ребром.
— Донесохме ти супа — каза Сомара и сламенорусата й глава кимна към един сребърен поднос, покрит с шарена кърпа, оставен на платформата, на която стоеше Лъвския трон. Резбован и позлатен, с огромни лъвски лапи в основата на краката, тронът представляваше масивен стол на върха на четири бели мраморни стъпала, с ивица червен килим, водеща към него. Лъвът на Андор, изпъкващ с лунните камъни на поле от рубини, трябваше да стои над главата на Мургейз, когато заемеше това място. — Авиенда каза, че днес още не си ял. Това е същата супа, която ти приготвяше Ламеле.
— Никой от слугите не се е върнал, нали? — въздъхна Ранд. — Или някой от готвачите? Някой помощник-готвач? — Инайла поклати глава намръщено. Тя щеше да отслужи срока си като гай-шайн добросъвестно, ако се стигнеше до това, но идеята някой да изкара целия си живот в слугуване на друг я отвращаваше.
Той се изкачи по стъпалата и приклекна да отметне кърпата. И носът му веднага се сбърчи. Ако се съдеше по миризмата, тази, която я беше сготвила, не беше по-добра готвачка от Ламеле. Тропотът на мъжки ботуши, крачещи през залата, му даде повод да обърне гръб на подноса. С малко късмет можеше да не му се наложи да я изяде.