Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
„Врагът — шепнеха хората. — Стената е рухнала. Ето ги, нахлуват през проломите! И като че носят факли. Къде са нашите?“
Наближаваше вечерният час и ставаше толкова мрачно, че дори най-зорките мъже от Крепостта не различаваха в полята почти нищо, освен нови и нови пожарища и все по-дългата огнена колона, устремена напред. Но ето че на по-малко от миля изникна събрана група бойци, които не бягаха, а крачеха, без да се разкъсват.
Наблюдателите стаиха дъх. „Фарамир трябва да е там — говореха те. — Той има власт над хора и зверове. Ще успее.“
Отстъпващите вече бяха само на два фурлонга. От здрача зад тях изскочи малък конен отряд — това бе останало от последните защитници. Отново се спряха за отбрана срещу прииждащите огнени вълни. Внезапно отекнаха свирепи крясъци. Налетя вражеската конница. Огнените колони се превърнаха в буйни потоци, редица след редица търчаха орки с факли в ръце, диви Южняци развяваха кървави знамена, дрезгаво викаха и налитаха да пресекат пътя за отстъпление. От мътното небе с пронизителен вой се спуснаха крилатите сенки, Назгулите, понесли смърт.
Отстъплението се превръщаше в разгром. Отрядът вече се разпадаше, обезумелите хора диво тичаха насам-натам, захвърляха оръжието, крещяха от ужас и рухваха на земята.
Тогава над Крепостта пропя тръба и Денетор най-сетне нанесе удара. Строени отвън, в сянката на високите стени, бяха чакали сигнала му всички ездачи на Града. Сега те литнаха напред, престроиха се и атакуваха в галоп с мощен вик. Нов вик им отвърна от стените, най-отпред препускаха конниците на лебеда от Дол Амрот начело със своя Принц и синьото му знаме.
— Амрот за Гондор! — крещяха те. — Амрот за Фарамир!
Като мълния се стовариха върху врага от двата фланга на отстъплението, ала един конник изпревари всички, бърз като вятъра в тревата — Сенкогрив го носеше и той отново сияеше, разкрит пред всички със светлина в протегнатата си десница.
Назгулите изпищяха и литнаха назад, защото Капитанът им още не беше дошъл да се изправи пред белия огън на своя враг. Изненадани насред гонитбата на жертвите си от тоя бесен щурм, мордорските пълчища се пръснаха като искрици, подгонени от вихър. С мощен рев последните отряди се обърнаха и налетяха върху преследвачите. Подгонените се превръщаха в ловци. Отстъплението премина в атака. Повалени орки и хора застилаха полето, с пращене се къдреха смрадни облаци дим над захвърлени факли. Кавалерията препускаше напред.
Но Денетор не им разреши да се отдалечат. Макар засега врагът да бе задържан и отблъснат, откъм Изтока се задаваше огромна сила. Тръбата отново засвири — този път за отстъпление. Гондорската кавалерия спря. Зад нейната защита челните отряди се прегрупираха. С твърда крачка поеха назад. Стигнаха до Градската порта и в стегнат марш минаха навътре, гордо ги гледаха жителите на Града и гръмко крещяха възхвали, ала тревога изпълваше сърцата им. Скръбна бе гледката на оределите отряди. Фарамир бе загубил една трета от хората си. И къде беше самият той?
Дойде последен. Хората му влязоха. Завърнаха се конните рицари, следвани от знамето на Дол Амрот и Принца. В ръцете си, върху шията на коня, той носеше тялото на своя родственик, Фарамир, син на Денетор, открит сред бойното поле.
— Фарамир! Фарамир! — крещяха по улиците просълзени мъже. Но той не отговаряше. Понесоха го нагоре по лъкатушния път към Крепостта, където чакаше баща му. В мига, когато Назгулите бяха кръшнали настрани от набега на Белия конник, едно смъртоносно копие бе долетяло да повали Фарамир, вкопчен в борба с могъщ харадски ездач. Само атаката на Дол Амрот го бе спасила от кървавите южняшки мечове, готови да насекат падналия неприятел. Принц Имрахил отнесе Фарамир в Бялата кула и каза:
— Синът ти се завърна, господарю, подир велики подвизи. И той разправи всичко, що бе видял. Но Денетор се изправи, погледна лицето на сина си и не изрече нито дума. Сетне заръча да приготвят легло в покоите, да оставят Фарамир и да си вървят. А сам се изкачи в тайната стаичка на върха на Кулата и по това време който вдигнеше поглед нататък, виждаше бледа светлина да трепти и мъждука зад тесните прозорци. Сетне просветна и изгасна. Когато слезе, Денетор се приближи до Фарамир и безмълвно седна край него, но лицето на Владетеля беше сиво, по-мъртвешко от лика на сина му.
Ето че Градът беше обсаден, обгърнат във вражески пръстен. Далечните стени бяха съборени и Пеленор се намираше в ръцете на Врага. Бегълци по северния път донесоха последните вести отвън преди затварянето на Портата. Това бяха остатъците от стражата на склона, където пътят от Анориен и Рохан се спускаше в низините. Водеше ги Инголд, същият, който бе посрещнал Гандалф и Пипин преди по-малко от пет дни, когато слънцето още изгряваше и утрото носеше надежда.