Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Д’Артанян извика диво. Този вик накара Фуке да се обърне и конят му тръгна още по-бързо.
— Страхотен кон, неуморим кон! — капитанът извика през зъби. — Проклятие! Господин Фуке, послушайте! В името на краля!
Фуке не отговори.
— Чувате ли ме? — виеше д’Артанян. Конят му се препъна.
— Разбира се! — лаконично забеляза Фуке и отлетя нататък. Д’Артанян обезумя. Очите му се наляха с кръв:
— В името на краля! Спрете или ще стрелям!
— Стреляйте! — отвърна Фуке, като продължаваше да препуска.
Д’Артанян извади един от пищовите си и вдигна ударника, като се надяваше, че този звук ще спре врага му.
— Вие също имате оръжие — извика той, — защитавайте се! Фуке действително се обърна и гледайки мускетаря право в лицето вдигна с дясната си ръка края на дрехата си, но така и не се докосна до пищова.
Между тях оставаха двадесетина крачки.
— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Няма да ви убия. Ако не искате да стреляте в мен, предайте се! Какво е тъмницата?!…
— По-добре да умра — отвърна Фуке, — поне по-малко ще страдам.
Отчаяният д’Артанян хвърли пищова си на пътя:
— Ще ви заловя жив!
Като по чудо, на което беше способен само този нямащ равен на себе си конник, той принуди коня си да се приближи на още десет крачки към белия жребец. Д’Артанян вече протягаше ръка, за да хване настигнатата от него плячка.
— По-добре ме убийте! Ще бъде по-човешко! — извика Фуке.
— Не, жив, само жив! — отвърна капитанът.
Конят му се спъна за втори път. Фуке получи отново предимство. Невиждано зрелище беше това състезание на два живи коня, животът на които се поддържаше единствено от волята на конниците. Бесният галоп се смени с бърз кариер, после с обикновен кариер, но на тези изнемогващи от умора, настървени съперници продължаваше да им се струва, че препускат все така неудържимо. Накрая измъченият д’Артанян извади втория си пищов и го насочи към белия жребец.
— Стрелям в коня, не във вас! — извика той на Фуке и стреля. Животното, засегнато в хълбока, изскочи встрани и се изправи на задните си крака. В същия миг враният кон на д’Артанян падна мъртъв.
„Аз съм обезчестен — помисли си мускетарят, — аз съм жалка твар.“
— Господин Фуке — извика той, — умолявам ви, хвърлете ми един от пищовите си, за да се застрелям.
Фуке отново накара коня си да се движи почти ходом.
— Умолявам ви, умолявам ви! — продължи д’Артанян. — Това, което не ми позволявате да направя сега, аз все едно ще го направя след час. Но тук, на този път, ще умра мъжки, без да загубя честта си. Направете ми тази услуга, моля ви!
Фуке не отвърна. Както преди, бавно се отдалечаваше от мускетаря. Д’Артанян започна да тича след своя враг. Хвърли на земята шапката си, после куртката, която му пречеше, после ножницата от шпагата, за да не му се пречка в краката, дори шпагата, стисната в юмрука му, се оказа много тежка и той се избави и от нея. Белият кон хриптеше. Д’Артанян го догонваше. От кариер животното премина в бавен ход. То тръскаше глава. От устата му с пяната течеше и кръв.
Д’Артанян направи ново отчаяно усилие и се хвърли към Фуке. Хващайки го за крака, задъхвайки се, той произнесе със заплитащ се език:
— В името на краля, арестуван сте! Застреляйте ме и така всеки ще изпълни своя дълг.
Фуке измъкна двата пищова и ги хвърли в реката. Той направи това, за да не може д’Артанян да си послужи с тях, да се застреля, после слезе от коня и каза:
— Господине, аз съм ваш пленник. Подпрете се на моята ръка, защото ще загубите съзнание.
— Благодаря ви — прошепна д’Артанян, който действително чувстваше, че земята се изплъзва под краката му.
Той се строполи на пясъка. Фуке се спусна към реката и загреба в шапката си вода. Освежи слепоочията на мускетаря и изля няколко капки в устата му. Д’Артанян се надигна леко и се огледа наоколо с блуждаещ поглед. Явно търсеше някого или нещо. Видя Фуке, който стоеше пред него на колене с мокра шапка в ръка и се усмихваше ласкаво.
— Значи не сте избягали! — възкликна той. — О, господине! Истинският крал със своето благородство, със своето сърце, със своята душа не е Людовик в Лувъра, не е Филип на остров Сент-Маргьорит, истинският крал сте вие, гонен и съден.
— Аз загивам единствено заради една допусната от мен грешка, господин д’Артанян. Трябваше да бъда ваш приятел… А сега как ще стигнем до Нант? Толкова сме далече от него.
— Прав сте.
— Белият кон може би ще успее да се съвземе. Той беше изключителен, възседнете го, господин д’Артанян, а аз ще ходя пеш, докато си починете.
— Бедният кон, аз го раних — каза мускетарят.