Илион [bg]

Но Ада се беше включила в търсенето — на летяща машина или може би космически кораб, за да отлети на пръстените и лично да попита постчовеците, а сега и заради онази легенда за Скитницата еврейка от епохата на последния факс — и всеки ден й носеше все нови вълнения.

„Например изяждането на Деймън от алозавър“.

Тя се изчерви и видя как светлата й кожа почервенява до линията на водата и мехурчетата. Това беше ужасно конфузно. Никой от другите гости не си спомняше да се е случвало нещо подобно. Защо войниксите не го бяха защитили?

„Всъщност какви са войниксите? — я бе попитал Харман в дървесния жилищен комплекс край Сингапур преди дванайсет дни. — Откъде идват? Дали са ги създали човеците от Изгубената ера? Дали са резултат на рубиконовата деменция? Или са ги създали постчовеците? Или са чужди в този свят и време и са тук с някакви свои цели?“

Спомни си неловкия си смях онази вечер, когато седяха на терасата под асмата с чаши шампанско в ръце и той толкова сериозно й беше задал такъв абсурден въпрос. Но тогава не бе могла да отговори — нито приятелите й през следващите дни, въпреки че се смееха по-нервно от нея — и сега, след като цял живот беше виждала войникси, тя ги гледаше с любопитство, граничещо с тревога. Хана започваше да реагира по същия начин.

„Всъщност какъв си ти?“ — бе се запитала по-рано вечерта Ада, когато бяха слезли от файтона в кратера Париж и бяха оставили войникса там, привидно безок, с мокра от дъжда ръждива коруба и кожена качулка, със скрити смъртоносни ножове и извадени манипулаторни щипци, все още хванал тегличите на колата.

Тя излезе от водата, избърса се, наметна тънък халат и каза на слугите да я оставят сама. Те се измъкнаха през една от осмозните стенни мембрани. Ада излезе на балкона.

Терасата на Харман бе отдясно, но беше отделена с бамбуков параван, който стърчеше на метър и двайсет извън парапета. Младата жена се приближи до стената, за момент постоя до перилата, вторачена в червеното око на кратера, после вдигна поглед към проясняващото се небе с неговите звезди и движещи се пръстени. Прехвърли крак през парапета, притискайки вътрешната страна на бедрото си към гладкия мокър бамбук, и боса запристъпва по тесния перваз.

За миг стъпи на верандата само с пръстите на краката си и заопипва от отсрещната страна на паравана, за да намери съответната издатина. Гравитацията я притегляше надолу към бездната. „Какво ли ще е да полетя към пламтящата магма, да знам, че след няколко ужасни и напълно свободни минути падане ще умра?“ Никога нямаше да разбере. Ако паднеше, ако пръстите на краката и ръцете й се изплъзнеха, когато се събудеше в булаторните резервоари, нямаше да си спомня следващите секунди и минути. Постчовеците не осигуряваха на хората спомени от собствената им смърт.

Ада притисна гърди към ръба на паравана, с усилие запази равновесие и прехвърли левия си крак. Босото й стъпало намери тесния бамбуков перваз, който водеше към верандата на Харман. Не посмя да погледне дали възрастният мъж е на балкона си, или на прага на стъклената врата — цялото й внимание беше съсредоточено върху мокрия хлъзгав бамбук.