![Илион [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/9/9/9/ilion-bg-download.jpg)
Илион [bg]
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Илион/Олимп #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Илион [bg]». Краткое содержание книги:
— Как се казва? — попита тя.
— La putain enormé — отвърна Ада.
— Какво означава това?
— Никой не знае — рече Харман и нареди на войникса да завие наляво по някакъв паянтов мост. Колата затрополи по участък, който някога трябваше да е бил остров в реката, сега пълна със сухи черепи, към руините на доста голяма сграда. Зад порутените стени светеше нисък лилав купол, напомнящ на странно яйце в гнездо от пръснати камъни.
— Чакай тук — заповяда Харман на войникса и поведе двете жени през обраслите развалини към сияйния купол.
В средата имаше бяла каменна плоча, висока около метър и двайсет. От основата й излизаха канали, водещи към канавки в каменния под. Зад и над плочата се издигаше примитивна статуя на гол мъж, издялана от същата бяла скала. Мъжът държеше лък и остра стрела.
— Това е мрамор. — Хана прокара длан по повърхността на камъка. Познаваше го. — Каква е тази сграда?
— Храм на Аполон — поясни Харман.
— Чувала съм за тези нови храмове, но никога не ги бях виждала — рече Ада. — Мислех, че се срещат рядко — просто импровизирани олтари в гората, нещо такова.
— Такива храмове има из целия кратер Париж и другите големи градове — осведоми я Харман. — Храмове на Атина, Зевс, Арес… на всички богове от разказа на савана.
— Канавките и каналите… — започна Хана.
— … са за отвеждане на кръвта на жертвените животни — довърши Харман. — Главно овце и говеда.
Хана се отдръпна от плочата и скръсти ръце на гърдите си.
— Нали хората не… убиват животните?
— Не — успокои я Харман. — Карат войниксите да ги убиват. Засега.
Ада застана на прага. Дъждът се стичаше по светещия портал и го превръщаше в пурпурен водопад.
— Каква е била тази сграда по-рано? Имам предвид руините?
— Убеден съм, че е била храм от Изгубената ера — заяви Харман.
— На Аполон ли? — Хана стоеше вцепенено, скръстените й ръце бяха плътно притиснати към тялото.
— Едва ли. Сред останките има парчета от статуи — нито на богове, нито на хора или войникси. Нещо като… демони, струва ми се. Наричали са ги „водоливници“, обаче нямам представа какво са изобразявали.
— Да се махаме оттук — каза Ада.
Оттатък реката от черепи и на запад към кратера широките булеварди свършваха там, където сградите от Изгубената ера бяха покрити с по-нови, по-високи постройки — някои съвсем нови, навярно на по-малко от хиляда години — мрежа от черен бъкивъглерод и лъщящ от дъжда бамбук. Хана повика една от функциите си, за да открие Деймън, и светещият правоъгълник над лявата й длан засия съответно в кехлибарено, червено и зелено, докато се изкачваха по стълбища и асансьори до мецанина и оттам на висяща еспланада на петнайсет етажа над старите покриви, а след това — от еспланадата до жилищните равнища. Хана спря до парапета на еспланадата и погледна надолу, хипнотизирана като повечето посетители, които идваха за пръв път, вторачени в немигащото червено око в бездънния черен кръг на кратера. Ада трябваше да я хване за лакътя и да я задърпа към следващия асансьор.
За тяхна изненада вратата на купола на Деймън отвори човек — жена, — а не слуга. Ада представи групата и жената, която изглеждаше около четирийсет и пет годишна като всички на три-четири двайсетилетки, се представи като Марина, майка на Деймън. Поведе ги по боядисани в топли цветове коридори, после се качиха по вътрешни стълбища и минаха през общи помещения, за да стигнат до частните апартаменти в куполния комплекс.
Марина спря пред красива махагонова врата.
— Слугата донесе съобщението, че идвате, естествено, но не съм казала на Деймън. Той още е… объркан… от злополуката.
— Нима не си спомня? — попита Харман.
— О, разбира се, че не — отвърна Марина. Беше привлекателна жена и Ада откри прилика със сина й в червената й коса и приятно набитата й фигура. — Но нали знаете какво казват за тези неща… клетките си спомнят.
„Само че това не са същите клетки“ — помисли си Ада, ала си премълча.
— Деймън ще се разстрои ли от нас? — попита Хана. Ада усети, че младата жена по-скоро е любопитна, отколкото загрижена.
Марина грациозно махна с ръка, сякаш искаше да каже „Ще видим“. Почука на вратата и я отвори, след като приглушеният глас на Деймън ги покани да влязат.