Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
Разказът на Полосухин беше кратък и тъжен. Живял с жена си в Германия — тя била етническа германка, и двамата били пенсионери, живеели от социални помощи, които били достатъчно големи, за да не работят и да живеят съвсем сносно. Жена му сериозно боледувала от стомах, трябвало да спазва строга диета, но толкова обичала да си хапва, толкова обичала, просто сърцето му се радвало, като я гледал как си хапва. Живели в Германия осем години и жена му умряла. А къде да отиде самият Валерий Василевич? Не научил езика, било му напълно достатъчно, че жена му прекрасно знаела немски, а когато трябвало да се решават някакви въпроси с чиновници, отивали заедно, жена му обяснявала и превеждала всичко. А без нея той не можел дори да напазарува — нищо не разбирал. По телевизията Полосухин гледал само руски канали, защото не само не се научил да говори немски, но на слух не разбирал и най-прости фрази. В Германия не си създали никакви приятелски връзки, нямали роднини. Затова се върнал. А с жена му живеели хубаво, по цели дни си седели вкъщи, той обичал да бродира, тя гледала телевизия, излизали да се разхождат в близката горичка, квартирата им била евтина, в края на града, излизаш от входа — и влизаш в горичката, жалко само, че в нея не растели нашите руски гъби, той цял живот обичал да бере гъби, толкова много обичал…
— Колко години живяхте с жена си? — съчувствено попита Настя.
— Ами осем — с някакво детско учудване отговори Полосухин. — Щом се оженихме, и веднага заминахме.
— Това първи брак ли ви беше?
— Първи. Знаете ли, на младини някак не сварих да се оженя, на трийсет години се влюбих в омъжена жена и много дълго се срещах с нея, все чаках децата й да пораснат и тя да напусне мъжа си. А после някак нещо не се получи. Та така, сетне срещнах Елза и се ожених.
— А с какво се занимавахте, когато живеехте в Русия? Каква беше професията ви?
— Ами нищо особено — смутено сви рамене Полосухин, — механик, работех в автосервиз. Животът ми е обикновен, като три копейки.
— А как намерихте клуб „Златна възраст“? Как се върнахте?
— Ами един стар приятел ми помогна — усмихна се Валерий Василевич. — Нали в Русия нищо не ни беше останало, с жена ми бяхме продали всичко, преди да заминем, естествено, и жилищата си. В Германия не се чувствах добре, а да се върна в Русия — къде бих живял? А много ми се искаше да се върна; щом погребах Елза, веднага започнах да мисля за връщане. И тогава един стар приятел ми каза по телефона: в нашия град се откри клуб, благотворителен, там можеш да живееш и да работиш срещу предоставяне на жилище. Разменихме по няколко писма, обмислих всичко и се реших. Тук ми дадоха стая в малката сграда, нали видяхте тези сгради? В едната живее началството, в другата — работниците като мен. Аз съм на разположение на Сашка Беляков, нашия домакин, нещо да се почисти, да се поправи, ръцете ми ги бива. А, водя и кръжока.
— Какъв кръжок?
Полосухин се изчерви и сведе очи, после ги вдигна и Настя видя на лицето му предизвикателство.
— По бродерия. Нали ви казах, че обичам да бродирам. Затова водя кръжока по бродерия. Какво? Да не смятате, че това е срамно за един мъж?
— Ами, дума да не става — побърза да го увери Настя, — нищо подобно не смятам.
Валерий Василевич се оказа далеч не толкова разговорлив, колкото неговата приятелка Муравьова, затова мина доста време, докато разговорът тръгне в нужната посока — обсъждането на убитите жени.
За Аида Борисовна Полосухин говореше пламенно и с възторг: тя била и красива, и умна, и със златен характер. Много неща знаела, много неща умеела да прави. А какви приказки съчинявала! А какви гозби правела! А какви кукли изработвала! И с деца умеела да общува, те просто се влюбвали в нея. Единственият й недостатък, според Полосухин, бил, че не обичала кучета и се страхувала от тях. При котките в приюта за бездомни животни ходела, навестявала ги, дори можела сама да им слага инжекции, ако трябвало, а до кучетата даже не се доближавала. Ето за това Валерий Василевич много съжалявал, самият той обичал кучета и ако имал собствено жилище, непременно щял да вземе от приюта две или дори три.
Със сведени очи призна, че бил влюбен в Аида Борисовна, но несподелено. Аидочка била много приветлива и доброжелателна, но се държала на разстояние от Полосухин, приемала вниманието, което той й оказвал, но не го поощрявала, съжалявала го, съчувствала му. Валерий Василевич оценявал трезво тази ситуация и разбирал, че не й е нужен.