Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
— Но това, разбира се, не я спаси — продължи горестното си повествование Елена Станиславовна, — дори с новата прическа тя изглеждаше чудовищно, ако разбирате какво имам предвид. Та вие само си представете тая муцунеста, гърдеста женска, тая дебелана с огромен задник и гръмовно гласище. Ами че това е някакъв ужас! Ами прическата й? Тя тогава само напук на мен си направи прическа, а инак си ходеше с бялата коса, не я боядисваше, забоде я на тила си с пластмасов гребен — и напред. С пластмасов гребен! Откъде ли го беше изкопала тоя гребен, мисля, че такива са се носели във времената на нашите баби. Ами как се обличаше! Сака с поли и блузки, можете ли да си представите? И абсолютно ужасни обувки, повече приличаха на галоши.
— Може да са я болели краката? — деликатно предположи Настя в желанието си поне с нещичко да защити нещастната, безжалостно убита жена.
— Че то кого не го болят на нашата възраст? — възрази Муравьова. — И мене ме болят. Но аз все пак спазвам приличието и се нося с вкус, за разлика от Галя, която смяташе, че за съветската жена няма значение външният вид, тя трябва да се грижи само за моралния облик — както за своя, така и за чуждия.
Виж, по отношение на Аида Борисовна Павлова разказът на Елена Станиславовна се оказа много по-пестелив. Явно тя не можеше да разкаже нищо лошо за нея, а не умееше да говори хубави неща за съперница, па била тя и мнима. Настя разбра само, че Аида Борисовна била „високомерна“, че „твърде много си въобразяваше, обличаше се неподходящо за възрастта си и си виреше носа“. Муравьова мразеше Аида Борисовна доста повече, отколкото Корягина, и това си личеше от километри.
— Вие толкова много говорихте за Валерий Василевич, че нямам търпение да се запозная с него — каза Настя. — Изглежда, наистина е интересен човек.
— Той е изумителен — разпалено подзе Муравьова. — Ще видите. Не може да не ви хареса. Да вървим, ще ви представя и ще бягам, време ми е за репетиция. Колко дълго ще останете при нас?
— Това зависи от много обстоятелства — отговори уклончиво Настя. — Събирам материал за научно изследване и в такива случаи човек не може да прецени колко време ще му трябва.
— Е, ако поостанете повечко, ще можете да видите и спектакъла. Поставяме „Странната мисис Севидж“, костюмите са почти готови.
— С удоволствие ще дойда, ако съм още тук — обеща Настя.
С неочаквано лека за фигурата й походка Муравьова тръгна по коридора, като поведе и Настя. Прекосиха вестибюла, влязоха в отсрещния коридор и Елена Станиславовна отвори вратата на стаята, която Тамара снощи бе нарекла библиотека. Наистина беше библиотека, само че не във вида, в който Настя бе свикнала да вижда общодостъпните културно-просветни учреждения, а в друг, класически вид. Високи до тавана остъклени рафтове, отрупани с разнокалибрени томове и томчета, меки фотьойли и ниски масички с резбовани крачета. Много лампиони, а двата прозореца — драпирани с тежки тъмни завеси.
На два от фотьойлите седяха дами — едната четеше, другата прелистваше списание, а невисок набит мъж с тъмна прошарена коса и грубовато простодушно лице поправяше вратичката на един от шкафовете.
— А ето го и нашия Валерий Василевич — весело и звънливо каза Муравьова. — Запознайте се. Валерочка, това е Настя, тя е социолог, иска да разговаря с теб. Бъди така добър, отговори на въпросите й.
Полосухин се изправи, като машинално сложи ръка на кръста си, и приветливо кимна.
— Здравейте.
— Ако сте зает, ще дойда по-късно… — припряно подзе Настя, но Полосухин я прекъсна:
— Вратата няма да избяга, дървена е. А аз с удоволствие ще си почина малко. Само че хайде да отидем в хола, за да не пречим на нашите гостенки да четат.
Дамите, които четяха, като по команда вдигнаха глави и дружно казаха:
— Ама защо, моля ви се, няма да ни пречите.
Тяхното желание да присъстват на разговора и да го послушат беше толкова очевидно, че Настя неволно се усмихна.
Муравьова се разбърза за репетицията на спектакъла, а Настя и Валерий Василевич отидоха в хола, който Тамара бе нарекла „зеления“. Тук имаше много повече хора, отколкото в библиотеката, но Настя и Полосухин успяха да заемат цял отделен кът, състоящ се от диванче, два фотьойла, масичка и лампион. Настя още веднъж си изпя песента за социологическото изследване на проблемите при адаптацията на пенсионерите и помоли Валерий Василевич да разкаже за живота си след пенсионирането.