Жената от леса [bg]

33

Даниел Уийвър седеше на дивана у дома, гледаше телевизия и се самосъжаляваше. Майка му се тревожеше за два от долните му зъби, които се бяха разклатили, и за два горни, които също се мърдаха, но зъболекарката обясни, че се случва децата да започнат да сменят млечните си зъби още на четири годинки, и няма причини за безпокойство. За съжаление, намери кариес в един от кътниците му и го попита дали обича сладки неща и безалкохолни. Дядо Оуен призна, че стига да му се удаде шанс, Даниел би гребал с лъжицата направо от захарницата и че още не е открито безалкохолно, което да не харесва.

- Не го е наследил от мен - добави дядо Оуен, - мен хич ме няма по сладкото.

- Ами майка му?

- И тя е като мен. Знам, че слага подсладител в кафето, но това май е всичко.

Даниел ги слушаше от стола, а в ушите му още кънтяха думите „кариес“ и „пломба“, които хич не му звучаха добре.

Зъболекарката се усмихна. Беше по-млада от майка му и ухаеше на ягоди.

Спокойно - каза тя, - никого не обвинявам. Просто не обичаме да виждаме кариеси при толкова малки деца. Сега ще поставим пломба и ще го наблюдаваме, за да не би да развие по-сериозен проблем, но се съмнявам. Междувременно предлагам да изхвърлим безалкохолните и соковете, а бонбоните да запазим само за много специални случаи, става ли?

Този път думите ѝ бяха насочени и към самия Даниел. Той кимна нещастно. Много обичаше и безалкохолни, и фъстъчени блокчета с карамел, и шоколадови бисквитки... списъкът беше дълъг.

- Ще боли ли? - попита той.

- Ще има само леко боцване в началото, за да не усещаш по-нататък нищо, но съм сигурна, че няма да бъде проблем за кораво момче като теб.

Това беше лъжа. Инжекцията болеше и Даниел със срам почувства как от очите му се търкулнаха няколко сълзи. По пътя към къщи дядо Оуен каза, че това било житейски урок.

- Когато някой ти каже, че няма да боли, значи ще боли. Ако ти кажат, че ще боли малко, значи ще боли много. Единственият случай, в който не те лъжат, е, когато от самото начало ти кажат, че ще боли.

Даниел не се почувства по-добре от това откритие.

Устата му вече възвръщаше нормалната си чувствителност и той си мислеше, че би могъл да изпие голяма чаша с кока-кола, без да разлее половината по брадичката и дрехите си, само дето дядо му беше излял всички безалкохолни в мивката и беше направил инвентаризация на бонбоните, като прибра повечето в джобовете си и остави само няколко на най-горния рафт в шкафа, до който Даниел не стигаше даже със стол.

Този ден определено беше гаден.

Дядо Оуен дремеше във фотьойла до него. Отношението му към детските анимационни филмчета беше същото като към бонбоните.

Даниел обикновено ги поглъщаше със същата наслада, както и сладките, но днес образите на екрана го дразнеха.