Земя на славата [bg]

— Само участието в изборите може да поправи вредата от напускането на поста. Нищо друго не си струва поемането на такъв риск, Регул.

Неговият най-високопоставен центурион стоеше мирно и с интерес го наблюдаваше как кръстосва стаята. Беше му верен повече от двайсет години и по-добре от всеки познаваше настроенията му.

— Аз съм на твое разположение, господарю — каза той. Гледаше право напред.

Помпей го погледна и явно това, което видя, му достави удоволствие.

— Ти си дясната ми ръка, Регул, знам. Въпреки това ще имам нужда от повече от подчинение, ако Цезар не смята да наследи града от моята ръка. Трябват ми идеи. Говори свободно и не се страхувай от нищо.

При тази заповед Регул леко се отпусна.

— Не си ли се замислял да прокараш закон, който да ти позволи отново да заемеш поста? Той няма да може да го получи, ако ти си другият кандидат.

Помпей се намръщи. Дори за момент да беше сметнал това за възможно, щеше да го обмисли. Сенатът, а дори и гражданите обаче щяха да се разбунтуват дори само от предложението за връщането на онези дни. Разбираше иронията, че беше помогнал да се създадат точно онези ограничения, които сега го спираха, но това не го приближаваше до необходимото решение.

— Не е възможно — каза той през зъби.

— Тогава трябва да направим планове за бъдещето, господарю — отвърна Регул.

Помпей спря и го погледна с надежда в очите.

— Какво имаш предвид?

Регул си пое дълбоко дъх.

— Нека се присъединя към неговия легион. Ако дойде време, когато ще имаш нужда той да бъде спрян, ще имаш меч близо до него.

Помпей потърка лицето си. Обмисляше предложението. Такава вярност, и то у толкова свиреп мъж. Въпреки че част от него беше възмутена от мисълта за толкова нечестна постъпка, щеше да е глупак да откаже оръжие за следващите години. Кой знае какво носеше бъдещето и за двамата?

— Ще трябва да те понижим — бавно каза Помпей.

Центурионът издиша тежко, когато разбра, че идеята му няма да бъде отхвърлена без обсъждане.

— Това не ме притеснява. Ще кажа, че съм наемник. Мога доста добре да изиграя тази роля. Нека се приближа до него, консуле. Ще съм ти нужен.

Помпей се замисли. Хрумваха му възражения и ги отхвърляше. Въздъхна. Все пак политиката беше нещо практично.

— Може да минат години, Регул. Ще има ли на кого да липсваш?

— Не, господарю. Сам съм.

— Тогава това е моята заповед за теб, Регул. Върви с моята благословия.

Легионерът се опита да намери най-точните думи.

— Това… това е чест за мен, господарю. Ще съм близо до него, ако имаш нужда. Кълна се.

— Знам, Регул. Ще те възнаградя, когато…