Невидимият пазител [bg]

Амая се загледа в лицето на Енграси. Когато приключи, леля й впери в нея сините си очи, преди време яркосини като нейните, а сега избелели като изтъркани сапфири, макар и запазили лукавия блясък на един проницателен и буден ум.

— Лельо — започна тя, — не че не вярвам, че си го преживяла и запомнила по този начин, но трябва да признаеш, и не го казвам с упрек, че ти винаги си имала голямо въображение. Не ме разбирай погрешно, знаеш мнението ми, че в това няма нищо лошо… Но трябва да разбереш, че съм се заела с разследване на убийство и трябва да гледам на него като следовател…

— Имаш чудесна логика — отсъди Енграси.

— Замисляла ли си се — продължи Амая, — че е възможно онова, което си видяла, да не е било басахаун, а нещо друго? Трябва да се има предвид, че момичетата от твоето поколение не са били повлияни от телевизия и интернет като сегашните, но въпреки това по тези места и в селските райони като цяло е изобилствало от подобни легенди. Погледни го от моята гледна точка. Подрастващо девойче, цял ден само в гората, преуморено и полуобезводнено от физическото усилие, плакало до изтощение или докато се е унесло в сън. Била си идеална кандидатка да ти се яви Дева Мария в Средновековието или да те отвлекат извънземни през седемдесетте.

— Не беше сън, бях точно толкова будна, колкото съм и сега, и го видях с очите си, както виждам теб. Но все едно, когато реших да ти го разкажа, очаквах такава реакция.

Амая я погледна със симпатия, а Енграси на свой ред се усмихна, разкривайки безупречните си изкуствени зъби, които незнайно защо винаги будеха у инспекторката смях и силен изблик на обич към нея. Без да спира да се усмихва, леля й я посочи с белия си кокалест и отрупан с пръстени показалец.