Невидимият пазител [bg]

Амая помълча, сякаш за да асимилира това, което бе чула, после каза:

— Лельо, разбирам какво искаш да кажеш, но въпреки това ми е трудно да повярвам, че някой ще ходи из пещери и скали, за да измоли от някакъв дух да има дете. Смятам, че всяка що-годе разумна жена ще си потърси един добър мъж.

— А ако това не помогне?

— Репродуктивен специалист — каза Джеймс, гледайки настойчиво Амая.

— Ами ако и това не помогне? — попита Енграси.

— Предполагам, че тогава остава надеждата… — предаде се Амая.

Лелята кимна с усмивка.

— Бих искал да видя това място — каза Джеймс. — Наблизо ли е, можеш ли да ме заведеш?

— Разбира се — отвърна Рос, — може да отидем утре, ако не вали. Ще дойдеш ли, лельо?

— Ще ме извините, но идете вие, вече не ме бива за такива упражнения. Мястото е близо до района, където откриха онова момиче, Карла. Ти също трябва да го видиш, Амая, макар и само от любопитство.

Джеймс я погледна, очаквайки отговора й.

— Утре е погребението на Ан Арбису, трябва да видя и Флора, и… — Тя си спомни нещо, извади мобилния и набра номера на Монтес. Включи се гласова поща, която я подкани да остави съобщение. — Монтес, обади ми се, Саласар е. Амая — добави тя, сещайки се, че сестрите й също се казваха така.

Рос си взе довиждане и тръгна към стълбите, а Джеймс целуна леля Енграси и прегърна жена си през кръста.

— Най-добре да си лягаме.

Лелята не помръдна от мястото си.

— Джеймс, изчакай я горе. Амая, остани, моля те, искам да ти разкажа нещо. Изгаси тази лампа, защото ми вади очите, налей по едно коняче с кафе и седни тук, срещу мен. И не ме прекъсвай. — Тя погледна племенницата си в очите и продължи. — В седмицата, в която навърших шестнайсет години, видях басахаун в гората. Ходех всеки ден там, за да събирам дърва до тъмно — времената бяха тежки, трябваше да събера достатъчно за фурните в пекарната, за огнището вкъщи и за продан. Един ден товарът беше толкова голям, че не ми стигнаха сили да го нося. Захвърлих дървата до пътеката и заплаках от изтощение, просната на земята. След известно време се поуспокоих, но останах легнала сред наръчите, питайки се как ли ще успея да ги завлека до селото. Тогава го чух. Отначало реших, че е елен — те са много тихи, не като глиганите, които винаги вдигат страшна тупурдия. Надникнах над вързопа с дърва и го видях. Първо го помислих за човек, най-високия човек, когото бях виждала през живота си. Беше гол до кръста и много космат, с дълга коса, която покриваше целия му гръб. Чоплеше с пръчка кората на едно дърво и събираше парчетата с дълги сръчни пръсти, поднасяйки ги към устата си, сякаш бяха деликатес. Изведнъж се обърна и подуши въздуха като заек. Бях абсолютно сигурна, че ме усети. По-късно, когато успях да помисля на спокойствие, стигнах до заключението, че е познавал отлично моята миризма, която вече е била част от гората, защото по цял ден бях там. Тръгвах към планината сутрин, веднага щом се вдигнеше мъглата, и работех до пладне. Спирах за малко, за да изям със сестрите ми топлата храна, който майка ми ни носеше на обяд, преди да отнесе с голямата ми сестра събраните сутринта наръчи, натоварени на едно магаренце. Аз продължавах да работя още няколко часа или докато започнеше да се мръква. Миризмата ми сигурно бе станала част от тази зона в гората, подобно на миризмата на някое животинче; дори имахме нещо като клозет, където ходехме при нужда — най-вече за да си спестим настъпването на изпражнения из гората, докато търсехме дърва. Така че басахаунът подуши въздуха, позна ме и продължи със заниманията си, все едно не бе станало нищо, макар на няколко пъти да обръща тревожно глава, сякаш очакваше да открие нещо зад гърба си. Остана там още малко, после бавно се отдалечи, поспирайки тук-там, за да чопли парченца кора и лишеи от дърветата. Станах на крака и натоварих дървата със сила, която взех бог знае откъде, макар да съм сигурна, че не беше под влияние на паниката; да, бях уплашена, но по-скоро като някой, присъствал на чудо, за което няма заслуга, а не като момиче, което е видяло караконджул в гората. Знам само, че като се прибрах вкъщи, бях пребледняла като платно и със залепнала от студена и лепкава пот коса, което здравата уплаши баба ми и я накара да ме пъхне в леглото и да ме налива с отвари от полско огнивче. Не казах какво съм видяла, понеже родителите ми нямаше да го приемат, макар да разбирах добре какво беше. Знаех, че е басахаун — като всички деца в Бастан, и аз много пъти бях чувала историите за него и за други вълшебни същества, обитавали гората далеч преди хората да основат Елисондо край църквата. На другата неделя по време на изповедта го разказах на тогавашния свещеник, един зъл и проклет йезуит, на име дон Серафим. Уверявам те, че в него нямаше нищо ангелско — нарече ме лъжкиня, измамница и нещастница и понеже това не му се стори достатъчно, излезе от изповедалнята и ми перна един чимбер по главата, от който ми се насълзиха очите. После ми обясни надълго и нашироко колко е опасно да си измислям подобни истории, забрани ми да споменавам за това дори пред семейството ми и ми наложи покаяние чрез повтаряне на „Отче наш“, „Аве Мария“, „Символ верую“ и „Меа кулпа“, които рецитирах седмици наред, така че повече никога не ми хрумна да му разказвам каквото и да било. Когато ходех до гората за дърва, вдигах такъв шум, че стрясках всичко живо в радиус от два километра, пеех „Отче наш“ на латински с пълно гърло и почти винаги когато се прибирах, бях прегракнала. Никога повече не видях този басахаун, макар много пъти да ми се струваше, че различавам негови следи — вярно, че можеше да бъдат на елени или мечки (тогава имаше такива), но вече знаех, че песента ми за него бе знак, че стигаше само да я чуе, за да се отдалечи, че познаваше моето присъствие, че го приемаше и отбягваше, както аз отбягвах неговото.