Целувката на гепарда [bg]

Всеки ден разговаряше с Крис Бесел и полковник Робъртс в Щатите, но те не бяха в състояние да й предложат кой знае каква утеха. Всяка нощ се молеше сама в стаята си, както се бе молила като момиче — на колене, със сълзи на очи. Но следата беше изстинала. Нито силата на молитвите й, нито мощта на ЦРУ бяха в състояние да открият Кайла или „Цветовете на исляма“. Прекарваше много часове всеки ден с Хектор Крос, черпейки сили от компанията му.

— Но вече близо цял месец нямаме никаква вест, Крос! — казваше тези думи поне веднъж дневно.

— Те са безкрайно умели в играта на котка и мишка. Упражнявали са се години наред — отвърна той. — Няма защо да бързаме. Трябва да ги изчакаме. Но не забравяйте, че Кайла е още жива. Дръжте тази мисъл близо до сърцето си.

— Ами Тарик и Утман? Досега със сигурност би трябвало да са открили нещо.

— Това е смъртоносно бавна игра — натърти той. — Ако Тарик и Утман направят и най-малката грешка, краят им е неизбежен. Те са в много дълбоко прикритие, живеят, ядат и спят със Звяра. Не можем да ги караме да бързат. Всъщност не мога дори да се свържа с тях. Да се опитам да го направя е все едно лично да им пръсна черепите.

— Просто ми се иска да можехме да сторим нещо — жално занарежда тя.

— Има нещо, което можете да направите, госпожо Банок.

— Какво е то, Крос? — нетърпеливо попита тя. — Ще направя всичко, което предложите.

— В такъв случай ви предлагам да престанете да пращате съобщения на Звяра по мобилния телефон на Кайла.

— Как…?

Гласът й замря, после тя поклати глава и се предаде.