Щастливият странник [bg]

— Добре, мамо. — И излезе да търси господин Колучи.

Господин Колучи, макар и чиновник, не можеше да напусне работното си място. Дойде в пет часа, като водеше със себе си още трима мъже. Дрехите им миришеха на какао. Отидоха при Франк Корбо, който лежеше безжизнен на леглото.

Наредиха се около него като апостоли.

— Франк, Франк — каза кротко господин Колучи. — Какво е това? Какво правиш? Не можеш да оставиш жена си и децата си. Кой ще им дава хляба? Господ няма да те повика още, имаш много добрини да вършиш, Франк. Хайде, стани, послушай един приятел, който те обича. Часът не е настъпил.

Другите мъже промълвиха: "Амин", сякаш беше край на молитва.

— Трябва да намерим доктор за главоболието ти — добави господин Колучи.

Бащата се вдигна на лакът. Заговори с нисък, сърдит глас, вече пълен с живот:

— Ти ми каза, че няма нужда от доктори, че Господ решава, човек вярва. Значи сега лъжеш. Ти си Юда. — И като протегна ръка, почти докосна с показалеца си окото на Колучи. Приличаше на фреска.

Господин Колучи се вцепени. Седна на леглото и взе ръката на Франк в своята. Каза:

— Братко, послушай ме. Аз вярвам. Но когато виждам жена ти и децата ти изоставени така, вярата ми отстъпва. Дори моята. Не мога да направя от своята вяра твоя гибел. Ти си болен. Имаш главоболия. Страдаш. Скъпи братко, ти не вярваш. Казваш, че Господ те повикал, и твърдиш, че си мъртъв. Богохулстваш. Живей сега. Помъчи се още малко. Господ ще те пощади на Армагедон. Сега стани и ела у нас на вечеря. После ще идем до църквата и ще се молим заедно за твоето избавление.

Господин Колучи плачеше. Другите мъже сведоха глави. Бащата ги гледаше с широко отворени очи, привидно възвърнал разума си.

— Ще стана — каза тържествено той и им направи знак да излязат, за да се облече. Колучи и другите мъже отидоха в кухнята и седнаха на масата да пият кафето, което Лучия Санта им поднесе.

Господин Колучи гледаше тихо към дървената маса. Беше ужасно смутен. В онова легло видя карикатура на Христа и истинския вярващ — вярата, доведена до логичния си завършек: смъртното ложе. Каза на Лучия Санта:

— Госпожо Корбо, съпругът ви ще се прибере довечера в девет. Повикайте лекар. Не се страхувайте, аз ще бъда до него. — Сложи ръка на рамото ѝ. — Госпожо, повярвайте ми. Съпругът ви има верни приятели. Ще се молим за него. Ще бъде излекуван. И душата му ще бъде спасена.

Лучия Санта почувства хладен, непреодолим гняв при допира му. Кой беше този мъж с единственото дете, чужд на мъките и страданията ѝ, да мисли, че може да я утеши? Безразсъден, престъпен в обърканата си набожност — той беше причина за болестта на съпруга ѝ. Той и приятелите му бяха помрачили ума на мъжа ѝ с глупостите си, с поройната, сервилна близост до Бога. И извън това изпитваше погнуса от господин Колучи. Някак дълбоко в себе си тя усещаше, че той не дава пет пари за живота на своя събрат. Че с такава хубава жена показваше дълбоко съмнение и липса на вяра, като оставаше с едно-единствено дете. Като си спомни как плачеше до леглото на съпруга ѝ, тя почувства непреодолимо отвращение от него и всички мъже, които търсеха нещо отвъд живота, някакво величие. Сякаш животът, самият живот не стигаше. Как се превземаха само. Тя извърна очи от господин Колучи, неговата жал, неговата мъка, за да не види той лицето ѝ. Мразеше го. Щеше да изпита мъката, гнева на страдащия, който трябва да се подчини на съдбата. Колкото до господин Колучи, за него оставаха лесните сълзи на състраданието.