Жива жар

— Какво е това тропане? — рече Мейси.

Ан Келауей дочу някакви тъпи удари в съседната къща.

— Трябва да е мисис Блейк с нейната мотика — каза тя тихо.

— Не, не е. Ето пак, някой чука на вратата на мис Пелам.

— Иди и виж кой е — рече Ан Келауей. — Може да са билети за цирка. — Беше чула, че скоро програмата пак ще се променя, а мистър Астли им пращаше билети всеки път, когато това ставаше. Вече беше започнала да чака с нетърпение почукването на вратата и следващите безплатни билети. Усещаше, че започва да се пристрастява към цирка и че може би злоупотребява с несекващата щедрост на мистър Астли.

— Столове срещу столове — беше казал той веднъж, възхитен от столовете, които Томас Келауей му беше направил.

Докато отиваше към вратата, Мейси приглаждаше косата си, хапеше устни и придърпваше роклята си, за да я нагласи над корсета. Макар че обикновено получаваха билетите по някое момче от цирка, Мейси си фантазираше, че може да им ги донесе самият Джон Астли. Последния път, когато отидоха на цирк и той играеше Арлекин в "Приумиците на Арлекин", Мейси примря от вълнение. Изпиваше го с очи половин час, докато той пееше, ухажваше Колумбина, изпълнявана от новодошлата мис Хана Смит, и танцуваше на гърба на дорестата си кобила. Беше сигурна, че в един момент той я погледна, и сърцето й едва не се пръсна.

Когато мислеше трезво, Мейси ясно осъзнаваше, че не може да се надява да бъде с Джон Астли. Той беше красив, културен, богат, отраснал в града, напълно различен от младежите в техния край. Макар че обичаше баща си и братята си, те бяха недодялани и скучни в сравнение с Джон Астли. Освен това той я откъсваше от мислите й за Лондон, който все още я плашеше, и за смъртта на брат й Томи преди четири месеца, за когото страдаше все по-силно. Дълго време не искаше да повярва, че Томи не е в Пидълтрентайд и никога няма да се появи на вратата на мис Пелам, подсвирквайки и хвалейки се с приключенията си по пътя.