Не бой се от нищо
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не бой се от нищо». Краткое содержание книги:
Внезапно в живота му настъпва фатална промяна — става свидетел на мистериозно убийство. Кристофър забравя страховете си и се изправя срещу обитателите на Мунлайт Бей, за да предотврати пъклен заговор, заплашващ да унищожи света.
— Макар да не е имала пяна на устата, може да е била бясна — съгласих се аз.
— Още по-лошо — загадъчно каза Анджела, отново навивайки ръкавите на жилетката.
— По-лошо от бяс? — попитах аз.
— Стоя си аз до хладилника. Устната ми кърви. Умирам от страх и се опитвам да измисля какво да направя. В това време Род се връща от работа, влиза през задната врата, като си подсвирква, и се озовава право насред тази неразбория. Но не прави нищо, което би се очаквало. Изненадан е, но не чак толкова много. Изненадан е да види, че маймуната е в нашата кухня, но не и от самата маймуна. Ядосва се, че я вижда тук. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Мисля, че да.
— Род — да го вземат дяволите — познава тази маймуна. Не казва „Маймуна? Откъде е дошла, по дяволите?“, а „О, Боже“. Само „О, Боже“. Нощта е хладна и има опасност да завали дъжд. Род е с шлифер. Изважда пистолет от един от джобовете си, сякаш е очаквал нещо такова. Да, връща се от работа, в униформа е, но не би трябвало да носи оръжие. Живеем в мирно време. Не се намира във военна зона, за Бога. Разквартируван е в околностите на Мунлайт Бей, на чиновническа работа. Рови се из разни хартии и твърди, че е отегчен. Само пълнее и чака да се пенсионира. Но изведнъж изважда пистолет и аз дори не знам, че го има, докато не го видях.
Полковник Родерик Фериман, офицер от армията на Съединените щати, беше разквартируван във форт Уайвърн — един от мощните икономически двигатели, захранващи цялата страна. Базата беше затворена преди осемнайсет месеца и сега стоеше изоставена, едно от множеството военни съоръжения, което, сметнато за излишно, бе извадено от строя след края на студената война.
Макар че познавах Анджела — и далеч по-малко нейния съпруг — от детството си, никога не съм знаел с какво всъщност се занимава полковник Фериман в армията.
Може би и Анджела не знаеше. Докато той не се бе прибрал вкъщи в онази Бъдни вечер.
— Род… държи пистолета в дясната си ръка, цели се право в маймуната и изглежда по-уплашен от мен. Сериозен е. Стиснал е устни. Лицето му е бледо като восък. Поглежда ме, вижда, че устната ми е започнала да се подува и брадичката ми е окървавена. Дори не ме пита как е станало. Пак отмества поглед към маймуната. Не смее да откъсне очи от нея. Звярът държи последното резенче от мандарината, но вече не яде. Вторачил се е в оръжието. Род казва: „Отиди до телефона, Анджи. Ще ти кажа на кой номер да се обадиш.“
— Спомняш ли си номера? — попитах аз.
— Това няма значение. Вече не съществува. Познах телефонната централа, защото първите три цифри бяха на служебния му номер в базата.
— Накара те да се обадиш във форт Уайвърн?
— Да. Но мъжът, който отговори, не се представи, нито каза името на институцията, в която работи. Само рече „Ало“ и аз му казах, че го търси полковник Фериман. После Род протегна лявата си ръка към слушалката. В дясната държеше пистолета. „Току-що заварих маймуната резус в къщата си, в собствената ми кухня“, каза той. Заслуша се, без да откъсва очи от животното, сетне рече: „Не знам как е станало, по дяволите, но е тук и ми трябва помощ, за да я прибера.“
— И маймуната само наблюдаваше всичко това?
— Когато Род затвори, тя отмести грозните си очички от оръжието и погледна него — предизвикателен и гневен поглед, после нададе онзи проклет звук, ужасния кикот, от който те полазват тръпки по гърба. Сетне, изглежда, изгуби интерес към Род, мен и пистолета. Изяде последното резенче от мандарината и започна да бели друга.
Вдигнах чашата с кайсиевото бренди, което си бях налял, но още не бях докоснал, а Анджела се върна на масата и взе полупразната си чаша. Изненада ме, като я чукна в моята.
— За какво вдигаме наздравица? — попитах аз.
— За края на света.
— Пожар ли ще го унищожи или лед?
— Няма да е толкова лесно.
Беше сериозна като на погребение.
Очите й изглеждаха с цвета на лъскавите саркофази от неръждаема стомана в хладилното помещение в болница „Милосърдие“, а погледът й бе също така откровен, докато, за щастие, не го отмести от мен. Отново се вторачи в чашата в ръката си.
— Род затвори и поиска да му разкажа какво се е случило. Сторих го. Зададе ми стотици въпроси и продължаваше да ме разпитва за кървящата устна, дали маймуната ме е докоснала и ухапала, сякаш не можеше да повярва на историята с ябълката. Но не отговори на нито един от моите въпроси. Само каза: „Анджела, няма да искаш да знаеш.“ Аз, разбира се, исках да знам, но ми беше ясно какво ми говори.
— Поверителна информация, военни тайни — предположих аз.