Не бой се от нищо
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не бой се от нищо». Краткое содержание книги:
Внезапно в живота му настъпва фатална промяна — става свидетел на мистериозно убийство. Кристофър забравя страховете си и се изправя срещу обитателите на Мунлайт Бей, за да предотврати пъклен заговор, заплашващ да унищожи света.
Светлината на свещите трепкаше по клепачите й.
След известно време отвори очи, но за миг те останаха вторачени в някаква далечна гледка. После отпи от брендито.
— Бях щастлива. Ароматът на курабиите. Коледната музика. От цветарския магазин бяха донесли огромна коледна звезда от сестра ми Бони. Стоеше ей там, в края на плота, червена и весела. Чувствах се чудесно. Тогава за последен път се чувствах чудесно. И никога повече няма да се почувствам така… Мажех тавата с масло, когато чух някакъв звук — странно цвърчене — и после нещо като въздишка. Обърнах се и видях, че на същата тази маса седи маймуна.
— Господи!
— Маймуна резус. С ужасни тъмножълти очи. Не като на нормалните маймуни. Странни.
— Маймуна резус? — попитах аз. — Познаваш ли видовете?
— Докато учех за медицинска сестра, платих обучението си, работейки като помощник в лабораторията на един учен от Калифорнийския университет. Маймуната резус е едно от най-често използваните животни за експерименти. Виждала съм много от тях.
— И изведнъж една такава маймуна се озова пред теб.
— На масата имаше купа с плодове — ябълки и мандарини. Маймуната белеше и ядеше мандарина. И подреждаше обелките на купчинка.
— Голяма ли беше?
— Беше висока около шейсет сантиметра и тежеше дванайсет-тринайсет килограма.
Маймуна с такива размери би изглеждала огромна, ако я видиш неочаквано на кухненската си маса.
— Сигурно страшно си се изненадала.
— Бях повече от изненадана. Уплаших се. Знам колко са силни за размерите си тези същества. Общо взето са кротки, но от време на време проявяват злобния си нрав.
— Човек не би искал да ги има като домашни любимци.
— О, не. Не и нормален човек. Поне доколкото аз знам. Е, признавам, че понякога маймуните резус са мили. Имат бледи личица и пухкава козина. Но онази не беше мила. Ни най-малко.
Анджела явно си представяше животното.
— И откъде беше дошла? — попитах аз.
Вместо да отговори, тя се скова на стола и наклони глава на една страна, вслушвайки се съсредоточено в звуците на къщата.
Не чух нищо необичайно.
Анджела също. И все пак, когато отново заговори, тя не се отпусна. Тънките й ръце приличаха на животински нокти върху ликьорената чаша.
— Нямах представа как се бе вмъкнала в къщата. Декември не беше твърде топъл през онази година и прозорците и вратите бяха затворени.
— Не я ли чу да влиза?
— Не. Траках с тавите и с купите с тесто. По радиото свиреше музика. Но проклетото нещо сигурно бе седяло на масата само минута-две, защото, докато разбера, че е там, бе изяло половин мандарина.
Погледът й обходи кухнята, сякаш с крайчеца на окото си бе видяла целенасочено движение в сенките по периферията.
Анджела отново успокои нервите си с бренди и продължи:
— Отвратително — маймуна по средата на кухненската маса.
Направи гримаса и избърса с ръка полирания бор, сякаш по масата още имаше косъмчета от онова същество.
— И какво направи? — подканих я аз.
— Промъкнах се до задната врата на кухнята и я отворих с надеждата, че маймуната ще избяга.
— Но тя се наслаждаваше на мандарината и се чувстваше удобно там, където беше — предположих аз.
— Да. Погледна отворената врата, после мен и сякаш се изсмя. Тих кикот.
— Кълна се, че съм чувал кучетата да се смеят. Маймуните вероятно също го правят.
Анджела поклати глава.
— Не си спомням да са се смели в лабораторията. Разбира се, имайки предвид какъв беше животът им там… Нямаха кой знае каква причина да бъдат в добро настроение.
Тя погледна неспокойно към тавана, където три малки преплитащи се кръга светлина трептяха като тлеещите очи на призрак: отраженията на трите рубиненочервени стъклени съда на масата.
Насърчавайки я да продължи, аз казах:
— И маймуната не искаше да излезе.
Вместо да отговори, Анджела стана от стола, приближи се до задната врата и провери резето.
— Анджела?
Тя ми направи знак да мълча и дръпна пердето, за да погледне озарения от луната вътрешен двор. Дръпна го предпазливо, с трепереща ръка и само на сантиметър, сякаш очакваше да види ужасно лице, притиснато до стъклото и вторачило се в нея.
Ликьорената ми чаша беше празна. Взех бутилката, поколебах се и я оставих, без да си налея.
Анджела се обърна и каза:
— Това не беше обикновен смях, Крис, а ужасяващ звук, който не мога да опиша. Злобен кикот. Зловещо кудкудякане. О, да, знам какво мислиш — маймуната е само животно и не може да бъде добра или лоша. Вероятно е недружелюбна, но не и злонравна, защото животните могат да бъдат раздразнителни, но не и съзнателно зли. Но аз ти казвам, че онази маймуна беше нещо повече от ехидна. Смехът й беше най-смразяващият звук, който съм чувала, и най-неприятният. И злобен.