Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
Опитах мрачна усмивка, но не се получи. Устните ми се бяха сковали, не се подчиниха. Преглътнах тежко и бързо обърнах поглед към Паско, който вървеше през двора, запътен към микробуса.
— Да използваме, докато не е дошъл — казах припряно. — Какво следва оттук нататък?
— Отиваме на магистралата. На кръстовище тридесет и три.
— На мястото, където са намерили шала й?
— Ходих там направо от летището. Има още работа за вършене на това място. Може би ще намерим още нещо. Напомних на Паско, че не е изключено там да е извършено престъпление. Беше пренебрегнал задължението си да остави двама души на пост при кръстовището.
— И сега какво?
— Настоях да вземем група хора и да огледаме от двете страни на пътя. Казах, че и ти трябва да присъстваш. Не бива да пропускаме възможността за евентуални самопризнания на местопрестъплението.
Този път успях да се усмихна. Търсенето на самопризнания на мястото, където е извършено престъплението, е любим метод на руските криминалисти. Презумпцията е, че връщането на убиеца там предизвиква у него неудържимо желание да разкаже всичко.
Паско беше в градоносно настроение, ругаеше, че не го оставят да се наспи като хората от два и половина в неделя през нощта, когато го събудих. Метна се на предната седалка и изръмжа на шофьора да тръгва. Потеглихме бавно по пищната главна улица на Града на порока, като шофьорът поглеждаше често в огледалото да се увери, че другият микробус ни следва.
Виелицата беше отслабнала до откъслечни и кратки, но свирепи пориви на вятъра, които вдигаха пред фаровете завихрени стълбове от ситен сняг, приличащи на призраци от Дисни. При кръстовище 33 двата микробуса спряха бавно встрани от пътя и десетте милиционери с кирки и лопати слязоха от машината зад нас. Мен ме конвоираше нашият шофьор, въоръжен с древен „Калашников“ АК–47, за да се предотврати крайно невероятната случка да хукна отчаяно с окованите си ръце през безкрайните заснежени полета от двете страни на пътя.
Дронски пое ръководството на хората.
— Шалът е намерен на онзи стълб в обезопасителната ивица между двете платна — каза той. — Тук сме заради предположението, че е станало някакво произшествие. Истинско или инсценирано. Искам да разчистите пресния сняг край пътя на тридесет метра в двете посоки.
— Шалът може да е прелетял километри във виелица като онази в събота през нощта — възрази Паско.
Дронски кимна в съгласие с тази възможност и отвърна:
— Само че аз не вярвам да е станало така. На него е висяла сребърна щипка.
Потръпнах. Бях й подарил тази щипка, когато я назначиха в „Лермонтов“.
Хората бяха разчиствали снега по-малко от десет минути, когато викът на един от тях накара Паско и Дронски да отидат при него. Последвах ги и аз. Когато стигнах там, видях, че само на метри от пътя няколко малки дръвчета са повалени. Двама мъже с метли от брезови клонки размитаха пухкавия сняг между пречупените дръвчета и пътя.
Наблюдавахме как се разкриват следи от гуми, буксували върху леда отдолу. Автомобил бе излязъл от пътя и бе минал през счупените дръвчета. Когато милиционерите донесоха още фенери, забелязах пръснати в снега пластмасови парченца от оранжев мигач.
Превитата ниска фигура на Дронски, увита в шуба и с гумени ботуши, се отдалечи от Паско и бавно дойде при мен. Извади цигари и ми предложи една. Отказах с поклащане на глава.
— Какви заключения си вадиш от това?
— Камион — отвърна той. — Немного голям. Даже микробус може би. С вериги върху добри, нови гуми. И въпреки това се е движел достатъчно бързо, за да се хлъзне извън пътя.
— Кога?
Той сви рамене под дебелата шуба.
— Сигурно е било през събота през нощта. Следите от гумите са сравнително пресни. А една катастрофа в непосредствена близост до мястото, където е намерен шалът на Наталия…? Бих казал, че със сигурност е било в събота през нощта, шефе.
Той се върна при сектора от крайпътния банкет, където шест-седем милиционери метяха снега с широк замах на импровизираните брезови метли. След всеки две-три замахвалия с метлите те подпираха дръжките им на гърдите си и удряха ръкавиците си една в друга, за да стоплят дланите под тях. Паско се бе върнал в микробуса и седеше вътре. Беше пуснал радиото и до мен достигаше някаква сълзлива мелодия отпреди тридесет години. Станция „Носталгия“. Не пускаха, „Бийтълс“ или „Ролинг стоунс“. Какво оставаше за Дюк Елингтън. Мариса пееше лигави хитове от съветската ера: „Подари ми любов, щъркел мой мил, пернат приятелю.“
Колкото повече хората размитаха снега, картината ставаше по-ясна. Под колелата е била поставена настилка, за да могат да зацепят, когато шофьорът е потеглял назад към шосето. Имаше заровени натрошени клонки от ела, петдесет-шестдесет сантиметра дълги, смачкани от тежестта на автомобила. Дронски вдигна няколко по-големи парчета.