Кръв
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръв». Краткое содержание книги:
Долу, в тъмната улица, камионетката се тресеше готова. Когато отвориха вратичката, той видя, че вътре имаше и други. Мярна му се пожълтялото лице на Бориса. Блъснаха го, отвътре някой го пое и тръшна на скамейката. Вратичката се хлопна. Колата тръгна с трясък и скоро се задруса равномерно. Прозорци нямаше и не се виждаше нито посоката, нито местата, през които минаваха. В тъмнината той усети една ръка да напипва неговата и силно я стисна. Суха, гореща ръка. Той разбра и отвърна. Някой шепнешком повтаряше: „Боже… Божичко…“ Някой тихо хлипаше в дъното. Навремени колата подскачаше и тогава глави и рамене се удряха, сетне отново шепотът и стоновете се усилваха. Колко време продължи това?… То беше и безкрайно, и кратко като един миг.
Най-после стигнаха някъде, моторът спря. Отвориха вратата. Заповядаха да излязат. Широк двор, дълго здание с осветени прозорци. При вратите хора с пушки.
Дойчинов и Борис се намериха един до друг. Изведнъж и двамата се спогледаха изумени. Бяха познали мястото: това бе едно от училищата, обърнато във военен затвор. Тук водеха ония, които след няколко дни щяха да бъдат освободени. Те не извикаха от радост, дори не помръднаха: една внезапна умора ги бе сковала — черна и бездънна като смърт.
Вяра не узна същия ден. Узна следната привечер, при разпита. Когато чу сухия глас на полицейския следовател: „… от показанията на покойния Чавдаров се установява…“, тя стоя една минута, без да проумява, и неочаквано и за самата нея от гърлото й излезе някакъв продран вой:
— Какво?… Какво?… Кой?…
Следователят се намръщи:
— Не викайте!… Показанията на Деян Чавдаров, който вчера се самоуби…
Той не можа да довърши. Тя се свлече безшумно от стола и падна като вързоп на пода.
Горе в стаята, дето я пренесоха веднага, Соколова денонощно сменяше мокри кърпи на челото й. Тя не плака, не каза ни дума, заключи уста и не проговори нищо при всички разпити до деня на процеса.
X
Председателят завърши бавно и натъртено:
— … Подсъдимите Вяра Добрева, трийсет и две годишна, българка, православна, неомъжена… Цветана Соколова, двайсет и седем годишна, също, българка, православна… за виновни… и ги осъжда на смърт чрез обесване…
Из натъпканата, вкаменена зала пропълзя тръпка и глух, като че подземен мълвеж.
— … Присъдата е окончателна и може да се обжалва…
Изправени до оградата, която делеше съда, обиколени от войници с натъкнати ножове, подсъдимите мълчаливо слушаха. Мъжете, бледни, със стиснати устни, безсмислено се усмихваха. Вяра мачкаше кърпичката си. Соколова, със сключени отзад ръце, гледаше дръзко право в лицето на председателя. Защитниците бършеха чела безпокойни.
Председателят дигна молива си във въздуха и добави:
— Чухте присъдата… В законния срок можете да обжалвате… Хайде — обърна се той към конвойните, — водете ги!
В тоя миг Вяра пристъпи напред. В още гъстата тишина прозвуча нейният плътен, задавен от вълнение глас:
— Моля, господин председателю, за една дума!
Майорът учудено и неохотно отвърна:
— Какво има?… Кажете!…
— Заявявам, че по отношение на мене изпълнението на присъдата трябва да бъде отложено.
Председателят направи недоволна гримаса:
— Присъдата по отношение на всички ще бъде изпълнена, след като минат законните срокове и формалности. Казах вече, вие имате право да обжалвате…
— И да бъде потвърдена, господин председателю — настояваше Вяра, — по отношение на мене, съгласно закона не може да бъде изпълнена незабавно. Трябва да се отложи! — натърти тя.
Майорът все повече се мръщеше. Двамата съдии гледаха недоумяващи подсъдимата. Защитникът пристъпи и се наведе към нея озадачен.
— Какво искате да кажете? — обърна се председателят. — Защо трябва да се отложи?
Вяра преглътна и с дълбок, нисък глас отговори:
— Защото… съм бременна. Имам право на това съгласно закона, не за себе си, а за моето дете.
Залата ахна, раздвижи се, зашумя. Съдът, смаян, не съобразяваше какво трябва да прави. Председателят удари звънеца.
— Тишина!… Подсъдима, тия заявления ще направите на господин прокурора. Те не се отнасят до съда. Стига!…
— Моля, господин председателю — стана прокурорът, с двусмислена усмивка на лицето. — Бих желал да зная, откога подсъдимата е… в това положение?… Преди или след арестуването й?… — И като се обърна към съда и към защитата, иронично добави: — В чужбина тия игри за отлагане на наказанието се практикуват…