Честта на дълбоките снегове
- Автор: Кервуд Джеймс Оливер
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. Николаев
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Честта на дълбоките снегове». Краткое содержание книги:
— На компанията на Хъдзъновия залив ли?
— Да.
— В комисарството ли трябва да отиде човек, ако има важна работа?
Тортън внимателно погледна разтревожения Ян.
— Главната квартира е в Принц Албърт.
— Не е далеч — стана Ян. — Дали се занимават там с важни работи?
Ян се обърна към вратата, сякаш искаше да излезе.
— Може би повече, отколкото в комисарството — отвърна Тортън.
В настъпилото кратко мълчание се чу проточеният вой на куче в нощта.
— Викат Казан — каза Ян. — Лека нощ, господине! Кучетата бяха клекнали на хълбоците си, когато Ян и Казан се завърнаха в горичката. Ян ги премести по-навътре в гъсталака и запали огън. Сложи в котлето къс месо от карибу, а на изгладнелите кучета раздаде замразена риба. После насъбра елхови клонки, постла ги с покривката си и седна да чака да се свари месото. Кучетата излапаха рибата си и се изтегнаха в краката на господаря си с надежда да им подхвърли нещо от своето месо. Докато дъвчеше, Ян забеляза, че у тях не е останало нищо от бойкия им дух. Не лаеха, не показваха зъбите си и не се давеха помежду си, когато им подхвърлеше кокал. Май и тях ги беше налегнала същата мъка, която гнетеше неговата душа.
На Ян му идеше да впрегне кучетата и да тръгне веднага за Принц Албърт, за да се освободи от онова, което го потискаше от нощта преди много години, когато пристигна изнемощял на езерото Бейн и свиреше на цигулката си за умиращата жена на Къминс.
Попипа джоба на кожената си дреха, където бе свитъкът, изваден от дупката на голото дърво. В продължение на двадесет години беше пазил тия листове и утре смяташе да ги занесе на компанията в Принц Албърт.
Какво още му оставаше? Може би компанията ще го приеме на служба в тоя цивилизован край. Това би било най-доброто. Щеше да се бори срещу зова на горите, както преди много години се беше борил срещу зова на цивилизования свят, с който беше свикнал. Ако се завърнеше в горите, щеше да отиде на запад или на изток. Никой от познатите нямаше да чуе вече за Ян Торо.
Казан се настани предпазливо на покривката до господаря си. Преди десет години Казан бе полусляпо куче, което Ян и Мелиса бяха избрали между другите кучета, всички по-едри и поздрави от него. Казан бе всичко, останало му от предишния живот. Погали главата на кучето. Унесе се от топлината на огъня и скоро заспа.
След няколко часа се събуди. Огънят гореше с хубав силен пламък. До него седеше Тортън. По небето и по изчезващите звезди Ян позна, че се зазоряваше. Изправи се. Тортън се засмя, задимил с лулата си.
— Вие зъзнехте и въпреки това спяхте непробудно. Напразно ви чаках да се върнете в хотела. Слушайте, драги ми приятелю, ако сте закъсал и ви трябват пари, ще позволите ли да ви помогна?
— Благодаря ви, господине! Имам достатъчно пари, но предпочитам да спя на открито с кучетата си. Боже мой! Вярно е, че щях да замръзна, ако не бяхте дошъл. Отдавна ли сте тук? Тортън кимна утвърдително.
— Вече е ден — стана Ян и погледна върховете на елховите дървета. — Много сте любезен, господине, бих искал да ви се отплатя по някакъв начин.
— Можете. Къде отивате сега?
— В Принц Албърт. Ще тръгна след час.
— Бихте ли ме взели със себе си?
— С удоволствие. Но пътуването ще бъде уморително, господине. Аз бързам, а може би вие не сте свикнал да тичате след кучетата.
Тортън му протегна ръка.
— Пътуването не може да бъде много уморително за мене. Бих искал…
Тортън замълча и нещо в тихия му глас накара Ян да го погледне право в очите. Това бе същият глас на тъга и самотност, който Ян чу в полумрака на хотела.
— Имам месо, кафе и сухари. Бихте ли похапнали с мен, Тортън?
Тоя ден Ян и Тортън изминаха петдесет мили по гладката повърхност на Саскеран и се разположиха на бивак в Саскачеван. На другия ден тръгнаха край реката, преминаха Сипанок и се отправиха на югозапад по заледената река към Принц Албърт.
На четвъртия ден пристигнаха в града.
— Да отидем веднага в бюрата на голямата компания! — предложи Ян. — Не трябва да губим време.
Тортън го заведе в една много стара сграда в западната част на града, а после в едно бюро, пълно с девойки и тракащи пишещи машини. Тортън показа бяла картичка на един човек с посивели коси, който стана от писалището си, поклони се и му подаде ръка. След малко Ян Торо влезе сам през една врата със своя заветен свитък в джоба си.
Тортън остана да го чака. Човекът зад писалището хвърляше любопитни погледи към него. Две машинописки си шепнеха нещо, питайки се навярно кой ли е този полудив човек, който щеше да отнеме от скъпоценното време на подкомисаря.
Изминаха два часа и Ян не се появяваше. Когато вратата най-после се отвори, търпеливият Тортън се изправи. Първо се показа подкомисарят, а след това и Ян. На Тортън му се стори, че за тия два часа Торо е остарял с пет години. Лицето му бе станало още по-изпито.