Създадена за любов

Той не се наведе да я целуне, а я положи на пода. Без да мисли, тя сграбчи одеялото и закри с него тялото си като с щит. Чак когато той се отдалечи, се осмели да вдигне мигли.

Беше надянал панталоните си и сега обуваше ботушите. После взе ризата си. Не се постара да я закопчава, само я намушка в колана на панталоните.

— Тръгваш ли? — чу Кендъл собствения си глас.

— Ще се върна — отговори той и се наведе за куртката си.

Кендъл потръпна. Дали от твърдото убеждение в думите му, което я караше да усеща едновременно жар и хлад, което я тревожеше и плашеше? Или пък бе ужасена от това, че той може да излезе и да я зареже като уредена сметка, като платен дълг? Не можеше да бъде сигурна и болката от това раздвоение бе страшна и обезсилваща. Навлажни устни и се опита да прикрие уплахата в гласа си.

— Къде отиваш?

— Да проверя момчетата. Има нови. Не ми се иска някой от младите глупаци да се събуди с гърмяща змия в леглото си.

Обърна й гръб и се запъти към вратата. Тя искаше да го пусне и да повярва, че излизането му е без значение. Но не успя да се въздържи и го повика. Гласът й трепереше, въпреки че се обърна към него студено и предизвикателно:

— Капитан Маклейн!

Той спря с ръка на бравата и се обърна към нея, сивите му очи бяха присвити и изглеждаха тъмни като пушек.

— Какво смятате да… да правите с мен сега?

Известно време той я гледаше с непроницаем израз на лицето, неумолим като гранит на бледата лунна светлина.

Най-накрая проговори, резкият му отговор беше болезнено груб:

— Още не знам. Не съм решил.

Той решително затръшна вратата. Кендъл трепна. И докато гледаше след него, усети как я обземат гняв и недоволство.

Чу рязък стържещ звук. Не беше решил какво да прави с нея, но очевидно бе наясно поне в едно: нямаше й доверие. И не беше готов все още да я освободи. Беше спуснал резето. Както и преди, тя си оставаше негова затворничка.

Дълго се взира във вратата. После погледна скута си и одеялото, което прикриваше голотата й. А ето ги и грубите дъски на пода, където бе изгубила девствеността си сред буря от гняв и нежност. Почувства тялото си така, както не бе успяла да го усети, докато той беше наблизо и обсебваше разума и сетивата й с първичната си, жизнена мъжественост. Усети болката. Пронизващото чувство, което се бе върнало да й напомни за оня вихър; за придобитото познание, за невинността и гордостта, които бе изгубила в урагана от страст и мъст.

Даде воля на сълзите си. Плака, докато сините кладенци пресъхнаха, а после сухи ридания продължиха да разтърсват тялото й. А най-лошото бе, че не знаеше за какво точно плаче…

От лагера все още долитаха шумове, когато Брент с един скок прекоси стълбата и присви колене, за да се приземи безшумно. Спря за миг — вълнението, което го бе обзело, поутихна, щом съзря как хората му разговарят оживено, макар и трудно, с индианците. Носеха добро уиски от Кентъки на борда на „Джени Лин“ и го бяха взели със себе си, когато оставиха кораба при устието на реката само с няколко души стража. Южняците и индианците очевидно си пийваха заедно.