Среща със смъртта
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия T. Памукова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среща със смъртта». Краткое содержание книги:
— Когато мис Кинг съобщи новината, всички Бойнтънови ли излязоха заедно с нея от шатрата?
— Да… не, сега, когато споменавате за това, ми се струва, че червенокосата девойка остана. Може би вие ще си спомните, мис Пиърс?
— Да, мисля… съвсем сигурна съм, че остана.
Поаро запита:
— Какво правеше тя?
Лейди Уестхолм впери в него поглед.
— Какво е правела ли, мосю Поаро? Доколкото мога да си спомня, нищо не правеше.
— Искам да кажа — шиеше ли, или четеше… изглеждаше ли разтревожена, каза ли нещо?
— Да, всъщност… — лейди Уестхолм се намръщи — Тя… доколкото си спомням, просто си седеше.
— Чупеше си пръстите — внезапно се обади мис Пиърс. — Спомням си, че забелязах това. Бедното създание, помислих си аз, това показва какво изпитва! Не че по лицето й се четеше нещо, нали разбирате — само си въртеше и кършеше ръцете.
— Веднъж — словоохотливо продължи мис Пиърс — си спомням, че по този начин скъсах банкнота от една лира — без да се замислям какво правя. „Да хвана ли първия влак и да отида при нея? — колебаех се аз (става въпрос за една сестра на баба ми, която внезапно се разболяла). — Или да не ходя?“ И не можех да реша какво да сторя, а като погледнах надолу, вместо телеграмата съм късала на малки парченца една лира — цяла целеничка лира!
Мис Пиърс направи драматична пауза. Тъй като не одобряваше съвсем този внезапен опит от страна на своята поклонничка да излезе на авансцената, лейди Уестхолм студено произнесе:
— Има ли нещо друго, мосю Поаро?
Поаро трепна, сякаш излизаше от унес.
— Нищо, нищо… вие бяхте извънредно ясна… извънредно категорична.
— Аз притежавам отлична памет — със задоволство обяви лейди Уестхолм.
— Една малка последна молба, лейди Уестхолм, — каза Поаро. — Моля ви, останете на мястото си, без да се оглеждате. Сега бихте ли била така любезна да опишете точно с какво е облечена днес мис Пиърс — тоест ако не възразява мис Пиърс.
— О, не! Съвсем не! — изцвърча мис Пиърс.
— Наистина, мосю Поаро, каква е целта…
— Моля, бъдете така любезна да сторите, каквото ви помолих, мадам.
Лейди Уестхолм сви рамене, после доста неохотно произнесе:
— Мис Пиърс е с памучна рокля на бели и кафяви райета, а върху нея е сложила судански колан от червна, синя и бежова кожа. Обута е с бежови копринени чорапи и лъснати кафяви обувки с каишка. На левия й чорап се е пуснала бримка. На врата си има една огърлица от корналин и друга от яркосини мъниста — а също и брошка с перлена пеперуда. На средния пръст на дясната ръка има фалшив пръстен, имитиращ скарабей. На главата си е сложила двоен тюрбан от розов н кафяв филц.
Тя направи пауза, изразяваща невъзмутима компетентност. След това с леден тон запита:
— Има ли още нещо?
Поаро поривисто разтвори ръце.
— Приемете цялото ми възхищение, мадам. Вашата наблюдателност е от най-висока класа.
— Подробностите рядко ми убягват.
Лейди Уестхолм се изправи, леко кимна с глава и напусна стаята. Мис Пиърс я последва, унило загледана в левия си крак, но Поаро се обади:
— Моля за минутка, мадмоазел?
— Да? — мис Пиърс вдигна поглед с леко неспокойно изражение.
Поаро поверително се наклони напред.
— Виждате ли букета от диви цветя тук на масата?
— Да — каза мис Пиърс, вперила в него поглед.
— А забелязахте ли, че когато най-напред влязохте в стаята, аз кихнах един-два пъти?
— Така ли?
— Забелязахте ли дали миришех тези цветя?
— Е… наистина… не… не съм сигурна.
— Но помните кихането ми?
— О, да, него помня!
— Е, добре… няма значение. Знаете ли, чудех се дали тези цветя могат да предизвикат сенна хрема. Няма значение…
— Сенна хрема ли? — възкликна мис Пиърс. — Спомням си, че една моя братовчедка направо беше жертва на сенната хрема. Вилари казваше, че ако всеки ден си пръскате носа с разтвор от борова…
С известно затруднение Поаро отклони рецептата на братовчедката и се отърва от мис Пиърс. Затвори вратата и се върна в стаята с вдигнати вежди.
— Само че аз не съм кихнал — промълви той. — Толкова по въпроса. Не, не съм кихал.
ГЛАВА ШЕСТА
Ленъкс Бойнтън влезе в стаята с бърза, решителна крачка. Ако го бе видял д-р Жерар, щеше да се изненада от промяната, настъпила в този човек. Апатията бе изчезнала. Маниерите му бяха живи, макар да личеше, че е неспокоен. Очите му бързо шареха из стаята.
— Добро утро, мосю Бойнтън — Поаро стана и церемониално се поклони. Ленъкс отвърна малко несръчно. — Много ценя готовността ви да ме удостоите с този разговор.