Цар Плъх

— Няма нужда да ми напомняте за мухите и за жертвите на дизентерията — грубо отвърна Смедли-Тейлър. — Дайте ни необходимите препарати, разрешете ни да се грижим за хигиената на околността и скоро целия остров ще бъде очистен от болести.

— На пленниците не им се разрешава…

— Истината е, че вашите войници измират от дизентерия, сред вас самите се шири малария. Преди да дойдете тук, в Сингапур малария нямаше.

— Може и така да е. Но все пак ви победихме — въпреки че бяхте много повече от нас — и ви пленихме с хиляди. Никой мъж с чувство за чест не би се оставил да попадне в плен. За нас всички вие сте животни и не заслужавате друго отношение.

— Доколкото знам, немалко японци са взети в плен в Тихия океан.

— Откъде имате тези сведения?

— Слухове, капитан Йошима, просто слухове. Нали знаете, пълзят навсякъде. Сигурно не са верни. И сигурно не е вярно, че японската флота е разбита, че американците са бомбардирали Япония, че са завладели Гуадалканал, Гуам, Рабаул и Окинава и сега се готвят да ви атакуват на ваша територия.

— Лъжа! — Ръката на Йошима се стрелна към самурайския меч и го издърпа леко от ножницата. — Лъжа! Японската имперска армия печели войната и скоро ще завладее Австралия и Америка. Нова Гвинея е в наши ръце и една японска флотилия в момента е близо до Сидни.

— Несъмнено!

Смедли-Тейлър обърна гръб на Йошима и изгледа хората в бараката. Восъчнобели лица бяха вперили очи в него.

— Излезте вън, ако обичате — тихо каза той. Заповедта му бе изпълнена без звук.

Когато бараката се опразни, полковникът отново се обърна към Йошима:

— Моля, започнете обиска.

— А ако намеря радиото?

— Това е божа работа!

Смедли-Тейлър внезапно усети тежестта на всичките си петдесет и четири години и потръпна от отговорността на бремето, паднало върху плещите му. Макар да служеше с радост и с радост да изпълняваше дълга си в това трудно време, сега му предстоеше да открие предателя. И щом го открие, да го накаже. Този човек трябваше да умре, както щеше да умре Дейвън, ако намереха радиото. „Дано не намерят радиото — отчаяно се молеше той. — Без него всички просто ще загубим разсъдъка си. Боже, ако наистина те има, помогни ни! Моля те!“ Но поне в едно иошима бе прав и Смедли-Тейлър знаеше това. Трябваше да намери у себе си смелост и да умре като воин — още тогава, на бойното поле или при отстъплението. Вместо това той бе останал жив и сега го разяждаше проказата на спомените, спомените за алчността, жаждата за власт и грешките, опустошили Изтока и причинили смъртта на стотици хиляди.

„И все пак — мислеше си полковникът, — ако бях загинал, какво щеше да се случи с Мейзи, милата, със сина ми Джон от пехотата и с Пърси — другия ми син, авиатора, с Труди — станала толкова млада съпруга, после майка и накрая вдовица, какво щеше да се случи с тях? Нямаше да ги видя никога повече, никога нямаше да ги прегърна, да почувствам отново уюта на дома си.“

— Божа работа! — повтори полковникът, но както и той самият, думите му бяха уморени и пропити с тъга.

Йошима даде някакви разпореждания на четиримата войници. Те отместиха най-крайните легла и разчистиха известно пространство, а после издърпаха там кревата на Дейвън. Йошима отиде в ъгъла и започна да оглежда гредите, сламата и грубите дъски на покрива. Претърсваше всичко съвсем внимателно, но Смедли-Тейлър, изведнъж разбра, че японецът прави това просто, за да го изпита, а всъщност скривалището му е известно. Спомни си онази нощ преди толкова много месеци, когато неколцина офицери бяха дошли при него за съвет.