Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
— Не.
— Сигурна ли сте?
— Да.
— А той защо не остана?
— Защото господин Дьо Шарни не остава при мен.
— Тогава защо беше дошъл?
Андре не отговори веднага, замислена, втренчена, сякаш се опитваше да види в мрака.
— О! — каза тя. — Господи!… Оливие, скъпи Оливие!
Жилбер я погледна учудено.
— О, колко съм нещастна! — промълви Андре. — Беше дошъл при мен… За да остане при мен, беше отказал онова поръчение. Той ме обича, обича ме!
Жилбер започваше да се ориентира в тази ужасна драма, където първо неговото око проникваше.
— А вие обичате ли го? — попита той.
Андре въздъхна.
— Обичате ли го? — повтори Жилбер.
— Защо ми задавате този въпрос? — попита Андре.
— Прочетете мисълта ми.
— Виждам, че намеренията ви са добри. Искате да ми доставите щастие, за да изтриете злото, което ми причинихте. Но ако щастието идва от вас, ще го откажа. Мразя ви и ще продължавам да ви мразя.
— Толкова ли голямо щастие ви е предлагано, че да си позволите да избирате тези, от които да го получите? Вие го обичате… — добави той.
— Да.
— От кога?
— От мига, в който го видях, от мига, в който дойде от Париж във Версай, в същата карета, в която бяхме аз и кралицата.
— Тогава вие познавате любовта, Андре? — тъжно промълви Жилбер.
— Знам, че любовта е дадена на човек — отговори младата жена — като мерило за страданията, които може де понесе.
— Ето че сте вече жена, майка. От груб диамант сте се превърнали в обработен изпод ръцете на този майстор… Но да се върнем към Себастиен.
— Да, да! Да се върнем към него! Забранете ми да мисля за господин Дьо Шарни. Това ме смущава и вместо да следвам детето си, може би ще последвам графа.
— Добре! Съпруго, забрави съпруга си. Майко, мисли единствено за детето си.
Това почти нежно изражение, което излъчваше не само физиономията, но и цялото същество на Андре, за момент изчезна и тя придоби обичайното си изражение.
— Къде беше той, докато вие говорихте с господин Дьо Шарни?
— Той беше тук, слушаше, там… зад вратата.
— Какво чу той от този разговор?
— Цялата първа част.
— Кога е решил да напусне тази стая?
— Когато господин Дьо Шарни…
Андре спря.
— Когато господин Дьо Шарни? — повтори безмилостно Жилбер.
— Когато господин Дьо Шарни ми целуна ръката, аз извиках.
— Ясно ли го виждате?
— Да, виждам, че е сбърчил чело, свил устни, с юмрук на гърдите.
— Проследете го с очи и занапред бъдете само с него, не го изпускайте от очи.
— Виждам го, виждам го! — каза Андре.
— Какво прави той?
— Оглежда се наоколо, за да види дали някоя врата не гледа към градината. И тъй като не намира, отива към прозореца, отваря го, поглежда за последно към всекидневната, прескача прозореца и изчезва.
— Последвайте го в мрака.
— Не мога.
Жилбер се приближи до Андре и прекара ръка пред очите й.
— Знаете добре, че няма мрак за вас — каза той. — Гледайте.
— А, ето че бяга по алеята край стената. Стига да голямата врата, отваря я, без никой да го види, отправя се бързо към улица „Платриер“… Спира. Заговаря една жена, която минава.
— Слушайте добре и ще чуете какво му казва.
— Слушам.
— И какво пита той?
— Пита за улица „Сен Оноре“.
— Да, аз живея там. Прибрал се е вкъщи. Чака ме, горкото дете!
Андре поклати глава.
— Не — каза тя видимо обезпокоена. — Не… не се е прибрал… не чака…
— Но тогава къде е?
— Оставете ме да го проследя или ще го изгубя.
— О, последвайте го, последвайте го! — извика Жилбер, подразбирайки, че Андре предусеща някакво нещастие.
— Ах! — каза тя. — Виждам го, виждам го!
— Добре.
— Ето че тръгва по улица „Грьонел“… А сега по улица „Сен Оноре“. Тичайки, прекосява Пале Роаял. Пита отново за пътя, отново бърза. Ето го по улица „Ришельо“… а сега по „Фрондьор“… и после по „Ньов-Сен-Рош“. Спри, дете! Спри, горкото ми!… Себастиен, Себастиен, не виждаш ли тази карета, която идва от улица „Сурдие“? Аз я виждам, аз я виждам!… Конете!… Ах!
Андре извика ужасено и се изправи. Майчината й тревога бе изписана на лицето, по което се стичаха едновременно едри капки пот и сълзи.
— О! — извика Жилбер. — Ако му се случи нещастие, спомни си, че това нещастие ще ти се върне и на теб.
— Ах! — Андре пое въздух, без да слуша, без да чува какво й казва Жилбер. — Ах! Благословени Боже, конят го блъсна и го отхвърли настрани от обсега на колелото. Ето го там, паднал, проснат в безсъзнание. Но не е мъртъв, не, не… Не е мъртъв!… Припаднал е… Само е припаднал! Помощ! Помощ! Това е детето ми… Детето ми!
И със сърцераздирателен писък Андре се строполи върху креслото, самата тя почти изгубила съзнание.