Преобразяване
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Споделящият нож #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преобразяване». Краткое содержание книги:
— Ако изтърсиш още някоя от тъпите си шеги — предупреди го спокойно Фаун, — кълна се, че ще ти откъсна ухото.
— Добре де, няма повече.
Даг започна да сваля багажа. „Трябва ни дъжд. При това в най-скоро време.“
Настаниха се по-бързо, отколкото Фаун предполагаше, че е възможно. Вуйчото на Бери, Бо, прие присъствието на Даг без коментар, въпреки че малкият й брат, Хоторн, почти на дванайсет, го зяпаше ококорен и гледаше да се шмугне някъде, когато Даг приближеше. Фаун и Бери обединиха сили, когато дойде време да се приготви вечерята. Бери показа на Фаун къде държи посудата, а след като се нахраниха, Бо и Хоторн започнаха да се усмихват на Фаун.
Фаун си каза, че трябва да продължи по същия начин, по който е започнала, и прехвърли миенето на съдовете на Уит и Хоторн.
Вечерта застудя, над реката се вдигна мъгла и всички се скупчиха около още топлото огнище, край запаления фенер, всеки стиснал в ръка чаша ябълково вино.
Уит стана, за да надникне през задния люк, след това се върна на мястото си и се отпусна на ниското столче с въздишка.
— Скоро ли ще завали?
Фаун не очакваше някой да отговори на въпроса му.
Бо протегна охлузения си ботуш към огъня и го раздвижи.
— Палецът на времето казва, че тази вечер няма да има дъжд.
Уит го погледна скептично.
— Палецът ти ти казва какво ще е времето, така ли?
— Да, откакто едно време го потроших.
Бери се ухили над чашата.
— Да не си посмял да разпитваш вуйчо Бо за пръста му. Да знаеш, че познава.
— По това време на годината времето в долината Грейс се мени ненадейно — обясни добродушно Бо на Уит. — Дъжд, сняг, вятър, мъгла. Веднъж, докато работех към Силвър Шоулс, падна толкова гъста мъгла, че нищо не се виждаше. Беше толкова гъста, че задържа лодката и капитанът рече да хвърлим котва за през нощта. На следващата сутрин се събуждаме, около нас нещо мучи и откриваме, че докато е била мъглата, сме навлезли на половин миля навътре в сушата и сме заседнали на пасището на някаква ферма.
Уит се изправи, изсумтя и през носа му изскочи вино. Той се избърса с ръкав.
— Не може да бъде!
Хоторн попита скептично:
— Добре де, а как успяхте да върнете лодката в реката?
— На релси — отвърна най-спокойно Бо.
Хоторн изви устни, без да крие съмнението си в този отговор.
Бо вдигна глава, уж обиден, и рошавите му вежди заподскачаха.
— Говоря ви самата истина! Мога да ви разкажа и как ни порази торнадо.
— Торнадо ли? — уплаши се Фаун. — По реката има торнадо?
— Понякога — отвърна Бери.
— А ти попадала ли си в торнадо? — попита Уит.
Бери поклати глава и в този момент дълбокият глас на Даг прозвуча за пръв път тази вечер.
— Аз веднъж попаднах в торнадо, бях по горното течение на Сивата река — Грей, както я наричате тук.
Всички се врътнаха към него с такова учудване, сякаш един от столовете бе проговорил. Седнал настрани от светлия кръг, Даг вдигна чашата си и отпи. Единствено Фаун забеляза усилието, което положи, и разбра, че не му е никак лесно.
— Бяхме шестима, прекарвахме лодка, натоварена с кожи, към Лутлия, за да ги продадем. Бурята започна изневиделица, небето стана зеленикавочерно. Загребахме с всички сили към западния бряг и завързахме всичко за дърветата, но решихме, че сме сглупили, когато бурята започна да изтръгва дърветата с корените, сякаш бяха най-обикновени плевели. Необикновена гледка. А после вятърът подхвана един кон, бял беше, вдигна го от пасището някъде на запад, понесе го над нас… краката му се мятаха така, сякаш препускаше в галоп. Препускаше в небето.
Всички мълчаха, сивите вежди на Бо се вдигнаха високо. Накрая Хоторн попита:
— И какво стана с коня? Видяхте ли го как се спуска на земята?
— Бяхме прекалено заети да си намерим за какво да се хванем, да не говорим, че бяхме ужасени — призна Даг. — Сигурно нещастното животно е загинало.
Хоторн смръщи нещастно лице. Даг погледна Фаун и побърза да обясни:
— Може пък вятърът да го е спуснал в някое езеро. След това е изплувал, тръснал е замаяната си глава и е тръгнал да пасе.
Хоторн въздъхна доволно. Също и Уит, забеляза Фаун и прехапа устна.
— Измисляш си, нали? — попита недоверчиво Уит.
Даг се ококори невинно.
— Трябваше ли да ви разказвам измислици?
— Да, във фермата правим такива състезания — обясни искрено младежът. — След като някой разкаже измислената си история, следващият трябва да разкаже нещо още по-интересно.
— А, ясно, извинявай — отвърна Даг и наведе глава. — Значи нямаме право да разказваме истински случки. Е, тогава губя.