— Значи той е бил причината, така ли? — бяха му докладвали, че малка група е нападнала в Храма среброменителите и се е опитала да ги ограби.
— Разпитай онези сред арестуваните, които са вдъхновители на деянието — каза Юда. — Те са хора на Назарянина.
Пилат продължи да дъвче замислено долната си устна.
— Не мога да извърша арест — каза той. Положението в Ерусалим бе достатъчно напрегнато и ако арестува този „цар“ можеше да последва невиждан по размери бунт, какъвто нямаше сили да спре. Желаеше безредици, но не искаше той да излезе причината за тях. Не евреите, а Тиверий щеше да го обвини тогава. Но ако евреите извършеха ареста, това щеше да насочи гнева на хората срещу тях и да развърже ръцете му за по-активни действия. Ако можеше само да принуди фарисеите да извършат този арест.
— Чакай тук — каза той на Юда. — Ще изпратя послание на Кайафа.
Дохождат на едно място наречено Гетсимания, и Той каза на учениците Си: Чакайте тука докато се помоля. И взе със Себе Си Петра, Якова и Иоана, и захвана да се ужасява и тъгува. И каза им: Душата Ми е прескърбна до смъртта, постойте тука и бдете.
(Марка 14:32-34)
Глогауър вече виждаше задаващото се множество. За първи път откакто напусна Назарет се почувства физически слаб и изтощен.
Възнамеряваха да го убият. Трябваше да умре, вече се бе примирил с тази мисъл, макар да се страхуваше малко от болката. Отпусна се върху неравната земя на хълма, загледан в приближаващите се факли.
Идеалът на мъченичеството — веднъж бе заявила Моника — не е нищо друго освен патологичен мазохизъм, лесен начин да се забрави чувството за отговорност, метод за контрол на репресирани хора…
— Едва ли е толкова просто…
— Така е, Карл.
Сега вече ще и покаже на Моника.
Жалко само, че тя никога не ще разбере. Възнамерявал бе да и напише за всичко и да остави писмото в Машината на Времето с надежда, че някой ден ще го намерят. Странна му се струваше позицията, която тогава бе защитавал. Никога не е бил религиозен, поне в обичайния смисъл на думата. По-скоро агностик. Не от убеждение защитаваше религията от циничното съжаление на Моника, а от недоверие към идеала, в който тя бе вложила своята вяра — науката, способна да реши всички проблеми. Не можеше да сподели тази вяра и не му оставаше нищо друго освен християнската религията със своя Бог. В съзнанието му се бореха съмнението във физическата реалност но този бог и подозрителността към всесилната наука.
Науката е принципно противопоставена на религията — твърдеше Моника. — Няма значение точно колко йезуити ще се съберат за да осмислят възгледите си за науката, неоспорим факт е, че религията не е в състояние да възприеме фундаменталните постановки на науката, а в самата същност на науката е да щурмува фундаменталните принципи на религията. Единствената област, в която не съществуват различия и където няма война е фундаменталното предположение. Човек може да предполага или не, че има Господ. Но веднага след като започне да защитава предположението си възниква конфликт.
— Ти говориш за организираната религия…
— Говоря за религията като противопоставяне на вярата. Кой има нужда от ритуалите на религията, когато вместо тях разполагаме с много по-усъвършенстваните ритуали на науката? Науката предлага солидна база, върху която да се формулира система от философски и морални понятия. Не се нуждаем вече от моркова на небесата и пръчката на ада, сега когато науката е в състояние да предсказва последствията от нашите действия, за да можем да преценим до колко те са целесъобразни.
— Не мога да се съглася.
— Това е защото си болен. И аз съм болна, но мога поне да се надявам на оздравяване.
— Аз мога да се надявам само на скорошна смърт…
Както се бяха уговорили Юда го целуна по бузата, след което група от храмови стражи и римски воини го обкръжиха.
На римляните той каза:
— Аз съм Юдейския цар.
А на фарисеевите слуги:
— Аз съм месията, дошъл да погуби вашите господари.
Сега вече бе обречен и последния ритуал трябваше да се състои.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Процесът бе объркан, неясна смесица от римски и еврейски закони и в края на краищата не можа да задоволи никого. Решението за него се взе след продължителни консултации между Пилат Понтийски и Кайафа и три неуспешни опита за промяна и натъкмяване на различните правни възгледи към извънредната ситуация. И двамата по различни причини се нуждаеха от изкупителна жертва и накрая я получиха. Лудият бе осъден по две обвинения — за подбудителство към бунт и за ерес.
