Милионерша търси запознанство
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Милионерша търси запознанство». Краткое содержание книги:
Явно убиецът приближава към нея. Дори обаятелният Стас не може с нищо да й помогне. А и самата Маня вече не е в състояние да проумее как ще свърши всичко — дали с фатален изстрел или под звуците на Менделсон…
Другият беше малко по-висок, значително по-едър и имаше белег на бузата си под лявото око, благодарение на който то изглеждаше някак хитро присвито. Щом човек погледнеше този младеж, тутакси му се приискваше да умре бързо и безболезнено, без да чака каквито и да било предложения от негова страна.
Аз се блещех насреща им, хранейки слабата надежда, че все още не всичко е загубено и че например те просто са сбъркали апартамента, но по-едрият отвори уста и моят вечен кутсузлук явно взе полагаемата му се власт, тъй като младежът попита:
— Тук ли живее Мария Анатолиевна Смородина?
— Тук — отвърнах с готовност, тъй като не ми оставаше нищо друго.
И двамата направиха слаб опит да се усмихнат: първият разтвори устни и заприлича на акула, а другият издаде напред долната си челюст, присви и другото си око и отново попита:
— А вкъщи ли е?
Между другото в гласа му имаше някакъв намек за топлота, но такава, каквато вероятно си я представяше той.
— Вкъщи си е — въздъхнах и се опитах да хитрувам: — А защо ви е?
Младежите се спогледаха с недоумение, след което вторият ми отвърна уклончиво:
— Това ще обясним на нея.
— Обяснете го — въздъхнах обречено, младежите отново се спогледаха и ние замълчахме за малко, блещейки се един срещу друг. Първа не издържах аз: — Влезте — казах. Те влязоха и отново се вторачиха в мен. — Слушам ви. — Сетне помислих и добавих: — Аз съм Мария Анатолиевна.
Младежите веднага се свъсиха и се вгледаха във физиономията ми, сякаш се опитваха да открият в нея нещо, което дълбоко таях.
— Май че прилича на нея — подхвърли единият на другия, а той му кимна, но с израз на известно съмнение. — Покажете си паспорта.
— Нямам паспорт — отвърнах натъжено. — Откраднаха ми го. Заедно с чантата ми. Преди няколко дни ме взеха за заложник и изгубих всичките си ценни предмети.
— Точно за това искахме да си поговорим — страшно се зарадва по-едрият.
— Ама вие от милицията ли сте? — досетих се аз.
— Ами… — измуча уклончиво той. — Ние, тъй да се каже, сме от охраната на заведението.
Само премигнах, но не рискувах да уточня какво точно имат предвид.
— Елате в кухнята, ще ви направя чай.
Те влязоха и седнаха, но категорично отказаха да пият чай.
— Разкажете ни какво стана там — подкани ме младежът с присвитото око.
— А вие как се казвате? — не му останах длъжна аз. Това не ме интересуваше кой знае колко; но беше глупаво да разговаряш с някого, без да знаеш как да се обръщаш към него. Освен това в този момент вече малко се бях поуспокоила и бях решила, че още е рано да викам: „Помощ!“, защото всичко можеше и да ми се размине от само себе си.
— Вася — отвърна младежът с присвитото око, след като се запъна за миг. — Вася съм аз. А той е Вадим.
Вадим кимна със задоволство, а аз пуснах коронната си усмивка, която според мен бе ослепителна, но Рита я наричаше идиотска, ала както е известно, всеки — с вкуса си. Усмивката ми се хареса на младежите и реших да затвърдя успеха си.
— Можете да ме наричате Маня, така съм свикнала.
— Аха — кимна Вася, облакъти се на масата и прочувствено ме попита: — Маня, разкажи ни каква беше онази стрелба там.
— В кафенето „Мамините палачинки“ ли? Беше някакъв неописуем ужас. — И максимално правдиво споделих с тях преживяванията си, като премълчах за съученика си, тъй като съвсем справедливо прецених, че Вася и Вадим няма защо да знаят за него.
Те ме слушаха внимателно и дори сякаш ми съчувстваха, макар че това не можеше да се каже със сигурност, тъй като — поради липса на емоционално изражение — физиономиите им можеха да се сравнят единствено с тухли, но все пак мъжете от време на време кимаха в знак на съгласие и това също не бе малко.
Когато завърших разказа си, те ми зададоха един съвършено нелеп от моя гледна точка въпрос:
— И кое стана по-напред? Момчетата първо стреляха и сетне започнаха да грабят или обратното?
— Естествено че беше обратното — изненадах се аз. — Защо им е да стрелят просто така? Чичкото не искаше да даде парите си и те се ядосаха. — Преразказах отново този дълъг епизод, като се стараех да не се увличам и да не измислям нищо.
— Знаеш ли какво, Маня — попита Вадим, — може би те просто са искали да очистят чичкото, а цялата тази дандания със стрелбата е била само за отклоняване на вниманието?
— Чичкото сам си го изпроси — намръщих се аз, — ако беше легнал на пода заедно с нас, можеше да си остане жив.
— Къде те откараха онези психари? — зададоха ми те поредния въпрос, а аз отговорих честно и на него. — Значи не си свалиха маските и ти не видя лицата им, така ли?