Заложникът

— Какво са казали хората? Великите умове мислят еднакво.

— Имаше нещо такова.

— В интерес на истината, данъчните са лапнали своя дял, като знаеш каква е сумата, значи половината, след това от щата Луизиана също са си поискали данъка върху доходите. С други думи, той е получил към осем милиона и половина по онази част от споразумението, което касаело загубените приходи по договор, а данъците и таксите са изяли половината. Останалата част от споразумението е била компенсация за болка, страдания и разни подобни. Тя вече не се облага.

— Тоест говориш за повече от четирийсет милиона долара. Те къде са?

— Сега вече са много повече. Има един тип — двамата с Джак били съученици в някакво частно даскало — от Национална банка „Хиберния“ в Ню Орлийнс, който управлява парите му. При това се справя забележително добре.

— Той от Ню Орлийнс ли е?

Дарби поклати глава.

— От другата страна на Мисисипи, от някакво градче, Пас Крисчън, в залива. Бетси е от Ню Орлийнс. Баща й, пенсиониран посланик, все още живее там.

— Проверил си значи Мастърсън?

— Не съм. Той ми разказа. Двамата с Джак се запознахме, докато бяхме в Париж преди години. Близки сме. Аз съм — след баща му — изпълнител на завещанието му. Затова, изглежда, прецени, че трябва да знам в какво се забърквам.

Кастило кимна и двамата отново замълчаха.

— Има и още един проблем, дето му се е стоварил на главата на нещастника. Трябва да съобщи на семейството на Бетси — обясни Дарби.

— А на своето семейство дали е казал?

— Едва ли ще каже на своя баща, преди да съобщи на бащата на Бетси, а бащата на Бетси като нищо ще получи сърдечен удар. Буквално. Има много слабо сърце.

— Някой спомена нещо за зет.

— Работи в ООН. Джак не може да го понася.

— Защо?

Дарби сви рамене.

— Не ми е казал. Но е очевидно.

След тези думи Дарби смени темата.

— Да отговоря на първия ти въпрос. Какво бих направил, ако бях на мястото на Джак Мастърсън — вече се страхувам, че той го е направил: — щях да вдигна телефона и да се чуя с приятеля си от „Хиберния“. „Изтегли ми един милион, метни се на следващия самолет и ми ги донеси, без да казваш на никого ни дума.“

— Може да не е толкова лесно — опита се да обясни Кастило. — Богатите не държат много налични пари, нито пък в разплащателни сметки. Дори един банкер ще се затрудни да освободи един милион, без някой да започне да задава неприятни въпроси.

— Защо ми се струва, че говориш от личен опит? — засече го Дарби.

Кастило не обърна внимание на забележката.

— А един милион в банкноти по сто заема доста място. Сто хиляди, извадени от Федералния резерв, са толкова голям пакет.

Той разпери ръце.

— Чарли, ти наистина ли живееш в апартамент в „Мейфлауър“? — попита Дарби.

На Кастило му се прииска да не обърне внимание и на този въпрос, но след това размисли.

— Това пък откъде го чу?

— От същия тип, който ми разказа как си ядосал директора на ЦРУ. Няма да ти кажа кой е, но го познаваш. И той беше в Афганистан с нас. Не се притеснявай; харесва те.