Парижката Света Богородица

— Значи — поде поетът, леко разочарован в любовните си надежди, — вие нямахте нищо друго предвид, когато се оженихте за мене, освен да ме спасите от бесилото?

— А какво друго бих могла да имам предвид? Гренгоар прехапа устни.

— Няма що — каза той, — очевидно съвсем не съм бил такъв победител в любовта, за какъвто се мислех. Но защо, дявол да го вземе, счупихме тогава горката стомна?

Междувременно камата на Есмералда и рогчетата на козичката бяха все още в отбранително положение.

— Госпожице Есмералда — каза поетът, — да сложим оръжие. Не съм секретар в Шатле и няма да ви наклеветя, че носите кама в Париж въпреки разпорежданията и забраната на господин превото. И все пак вие навярно знаете, че Ноел Лекривен беше осъден преди една седмица на десет парижки су, задето носи кама. Но това не ми влиза в работата, да се върнем на думата си. Кълна се в спасението на душата си, че няма да ви докосна без ваше съгласие и позволение, но дайте ми да хапна нещо.

Всъщност нашия Гренгоар, както и господин Депрео, „не беше особено сладострастен“. Той не спадаше към породата на рицарите и мускетарите, които завладяват с пристъп девойките. И в любовта, както и във всичко друго, той драговолно се отказваше от крайните мерки и предпочиташе да изчаква. Задоволителна вечеря в приятно общество му се струваше, особено когато беше гладен, отличен антракт между пролога и развръзката на едно любовно приключение.

Циганката не отвърна нищо. Тя издаде презрително устни, вирна главичка като птиче и избухна в смях. Миниатюрната камичка изчезна, както бе дошла, и Гренгоар пак не успя да види къде осата криеше жилото си.

Миг след това на масата се появи ръжен хляб, резен сланина, няколко сбръчкани ябълки и кана с бира. Гренгоар почна да яде настървено. Ако се съдеше по бясното тракане на вилицата му върху фаянсовата чиния, би могло да се каже, че цялата му любов се беше превърнала в апетит.

Седнала срещу него, девойката го наблюдаваше безмълвно, явно унесена в други мисли, на които се усмихваше от време на време, докато нежната й ръка галеше умната глава на козичката, леко притисната между коленете й.

Жълта восъчна свещ осветяваше тази сцена — съчетание на лакомия и замечтаност.

Задоволил първите протести на стомаха си, Гренгоар изпита неискрен срам, като видя, че на масата беше останала само една ябълка.

— Ами вие защо не ядете, госпожице Есмералда?

Тя едва поклати отрицателно глава и замислено устреми поглед към свода на стаичката.

„С какво ли се занимава, дявол да го вземе — помисли си Гренгоар. — Не допускам, че гримасата на онова джудже, изваяно от камък в центъра на свода, може да погълне до такава степен вниманието й. На какво прилича това: Все струвам поне колкото него!“ Той повиши глас:

— Госпожице!

Тя като че не го чу.

Гренгоар повтори по-високо:

— Госпожице Есмералда!

Напразно. Мисълта на девойката беше другаде и гласът на Гренгоар нямаше власт да я върне. За щастие козичката се намеси. Тя дръпна кротко господарката си за ръкава.

— Какво искаш, Джали! — запита живо египтянката и се сепна.

— Гладна е — отвърна Гренгоар, очарован, че ще може да започне разговор.

Есмералда натроши шепа хляб и Джали го изяде грациозно от ръката й.

Впрочем Гренгоар не я остави да продължи мечтите си. Той се осмели да й зададе един деликатен въпрос:

— И тъй, вие не ме искате за съпруг?

Девойката го погледна втренчено и отвърна:

— Не.

— Ами за любим?

Тя направи пренебрежителната си гримаса.

— Не.

— За приятел? — продължи Гренгоар.

Есмералда го погледна отново втренчено и като помисли малко, промълви:

— Може би.

Това „може би“, тъй скъпо на философите, насърчи Гренгоар.

— Знаете ли какво е приятелство? — попита той.

— Да — отвърна циганката. — То означава брат и сестра, две души, които се докосват, без да се сливат, като двата пръста на ръката.

— Ами любовта? — продължи Гренгоар.

— О, любовта! — отвърна тя и гласът й затрепера. — Двама души, а сякаш са един. Мъж и жена, слети в ангел. Земен рай.

Произнасяйки тези думи, уличната танцьорка беше толкова хубава, че Гренгоар остана покъртен. Стори му се, че хубостта й съответствува съвършено на ориенталската екзалтираност на думите й. Невинната й розова устица се полуусмихваше. Ведрото й, непорочно чело се засенчваше от време на време от някаква мисъл подобно на огледало от топло дихание, а изпод дългите й сведени черни мигли струеше неизразима светлина, придаваща доловената по-късно от Рафаел идеална прелест, която се поражда от мистичното сливане на девственост, майчинство и божественост. Гренгоар продължи да задава въпроси:

— Какъв трябва да бъде човек, за да ви се хареса?

— Трябва да бъде мъж.

— Ами аз какво съм! — възкликна той.

— Истинският мъж носи на главата си шлем, в ръката — сабя, а на токовете — златни шпори.

— Значи, така — забеляза Гренгоар, — човек без кон не е мъж. Ами обичате ли вече някого?

— С любов?

— С любов.

Девойката се замисли за миг, после каза с необикновено изражение.

— Скоро ще узная.

— А защо не гази вечер? — поде нежно поетът. — Защо не мене?

Тя го погледна сериозно.

— Мога да обичам само мъж, който би ме закрилял.

Гренгоар се изчерви и не настоя повече. Тя очевидно намекваше за недостатъчната помощ, която той й бе оказал, когато беше изпаднала в критично положение два часа по-рано. Този спомен, заличен от другите преживелици през тази вечер, оживя в паметта му. Той се удари по челото:

— Ех, че съм заплес! Трябваше да почна оттам! Извинете глупавата ми разсеяност, госпожице. Как се изплъзнахте от ноктите на Квазимодо?

— О, отвратителният гръбльо? — каза тя и скри лице в ръцете си, като се разтрепера, сякаш тръпки я полазиха.

— Наистина е ужасен — съгласи се Гренгоар, без да забравя въпроса си. — Но как успяхте да се изтръгнете от него?

Есмералда се усмихна, въздъхна и не каза нищо.

— Знаете ли защо ви беше проследил? — попита Гренгоар, като се опита да се върне по обиколен начин на предишния си въпрос.

— Не зная — отвърна девойката и добави живо: — Ами вие, нали и вие вървяхте подире ми, защо ме следяхте?

— Откровено да ви кажа, и сам не зная защо — отвърна Гренгоар.

Замълчаха. Гренгоар дялкаше масата с ножчето си. Девойката се усмихваше и като че ли се любуваше на нещо отвъд стената. Изведнъж почна да пее едва чуто: