Момиче за сто долара

— А изобщо вярваш ли в нещо? — попитах.

— В жена си — отвърна Белсън. Кимнах.

— А в нещо друго?

— Може би в кетчъра2 Джейсън Варитек.

Той отхапа една трета от поничката си и отпи кафе.

— Това сигурно ти стига — заключих. — Откри ли нещо ново за Оли Демарс?

— И аз щях да те попитам същото — отвърна Белсън.

— Ти кажи пръв — предложих.

— Не, нищо ново — каза Белсън.

Отхапах от поничката си.

— И аз.

— Никой не е работил за него. Никой не го познава. Вътре сигурно има петдесет хиляди отпечатъци от пръсти. Включително и от работниците, които са строили сградата.

— Някой от тях има ли досие? — попитах.

— Стотици — отвърна Белсън.

— А има ли мисис Оли Демарс?

— Аха — отвърна той. — Опечалената вдовица. Оли бил чудесен човек и съпруг. Оставил й прекрасна къща. Но животът продължава.

— Ако намерите револвера, куршумът става ли за балистична експертиза?

— Доста е рикоширал там вътре — отвърна Белсън. — Но вероятно да. Криминалистите казаха, че е изстрелян някъде от петнайсет сантиметра разстояние.

— Говори ли с Тони Маркъс?

— Естествено. По времето на убийството Тони е бил в офиса си, където е играл на карти с Тай-Боп, Джуниър и някакъв тип на име Ленард.

Белсън го каза напълно безизразно, после отпи от кафето си.

— Брей — възхитих се аз. — Така не само Тони има алиби, но и неговият телохранител и още двама от хората му.

— Прав си — отвърна Белсън. — В интерес на истината Тони наистина не изглежда да е вероятният извършител. Оръжие двайсет и втори калибър не е в стила на Тай-Боп, пък и не си представям как Оли се оставя Тай-Боп да го доближи на петнайсет сантиметра, без поне да се опита да извади собствения си патлак от чекмеджето на бюрото.

— Може би го е извадил — предположих. — И после някой го е прибрал.

— И все пак убиецът се е приближил на петнайсет сантиметра — настоя Белсън. — Просто не ми изглежда вероятно.

— Да, прав си — съгласих се.

— Ти откри ли нещо в бардака?

— Всички имат надеждно алиби за времето на убийството, с малки изключения, но нито една не може да ми каже с кого е била.

— А как ти се струва?

— Не мисля, че някое от момичетата има нещо общо със случващото се.

— Включително и твоята приятелка Ейприл? — попита Белсън.

Отпих от кафето си и огледах останалите понички, за да си избера най-хубавата.

— Всъщност не — отвърнах.

— Имаш ли някаква причина да смяташ, че тя е замесена?

— Замесена е в нещо — отвърнах.

— Ще ми разкажеш ли?

— Не знам.

— Но има нещо — настоя Белсън. Свих рамене.

— Да, има нещо.

— Не прекалявай — скара ми се той. — Ти си досаден, но не си глупав.

— Франк — простенах обидено.

— Вярвам на думите ти, че там няма нищо. Но рано или късно ще се наложи да ги довлека до една в участъка и да ги разпитам за имена, адреси и всичко останало.

— Знам.

— Мога да задържа нещата още малко — продължи той. Но Куърк не обича да оставя неразрешени случаи.

— Мартин Куърк? — казах. — Не думай.