Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Плясък, звучно жвакане, после сред високите обкръжили ямата треви изникна тъмнокожо набръчкано лице.
— А, ти ли си — рече вещицата и изплези дългия си език да покаже полепналите пиявици по него.
— А ти си ти — отвърна Техол.
Червеният протуберанс с всичките му приятели по него се прибра в устата й.
— Ела да си поплуваме, омразнико.
— Излез и дай на кожата си малко да се съвземе, Мунуга. Случайно знам, че си само на трийсет години.
— Аз съм карта на мъдростта.
— Като предупреждение за вредата от прекаленото къпане сигурно. Къде ми е дебелият корен?
— А ти какво си ми донесъл?
— Каквото винаги. Единственото, което винаги искаш от мен, Мунуга.
— Единственото, което никога не ми даваш, искаш да кажеш!
Техол въздъхна и извади изпод импровизирания си саронг малка стъкленица.
Тя облиза устни — действие, което се оказа смущаващо сложно.
— И какво е?
— Хайвер на капабара.
— Но аз искам твоя.
— Не хвърлям хайвер.
— Знаеш за какво говоря, Техол Бедикт.
— Сиромашията ме е изсмукала, уви. Освен това съм загубил всякакъв стимул за продуктивност, във всякакъв смисъл на думата. В края на краищата що за свят е това, че изобщо да си помисля да родя дете в него?
— Техол Бедикт, ти не можеш да родиш дете. Ти си мъж. Раждането го остави на мене.
— Знаеш ли какво, излез от тая чорба, позаплакни се и да видя как изглеждаш всъщност, пък кой знае? Може да се случат невероятни неща.
Тя се навъси.
— Ей ти го дебелия корен. Дай ми стъкленицата и се махай.
— Наистина копнея за следващия път…
— Техол Бедикт, знаеш ли за какво се използва дебелият корен?
Изгледа го, присвила подозрително очи, и Техол си даде сметка, че суха всъщност може и да е доста хубава, по някакъв земноводен начин може би.
— Не. За какво?
— Да не са те накарали да го взимаш по някакъв чудат начин?
Той поклати глава.
— Сигурен ли си? Не обичайният чай с миризма на жълто?
— Миризма на жълто ли? Това пък какво означава?
— Ако го беше мирисал, щеше да знаеш. Явно, че не си. Добре. Махай се, че почваш да ме ядосваш.
Той се изниза и тръгна към „Неизмеримите грънци на Грул“. Предполагаше се, че това описание набляга на несравнимото качество или нещо подобно, тъй като самите грънци се продаваха като часовници, за алхимични експерименти и така нататък, а подобни функции зависеха от точни скорости на изтичане.
Техол влезе в тесния влажен дюкян.
— Винаги се мръщиш, когато идваш тук, Техол Бедикт.
— Добро утро, Лаудабъл Грул.
— Сивата, да, онази ей там.
— Хубаво гърне…
— Колба, не гърне.
— Да де.
— Обичайната цена.
— Защо винаги се криеш зад всички тези грънци, Лаудабъл Грул? Виждам само ръцете ти.
— Ръцете ми са единствената важна част от мен.
— Добре. — Техол извади горната перка. — Цял комплект игли, от капабара. Степенувани по диаметър…
— Откъде знаеш?
— Ами то се вижда — назад стават по-малки.
— Да, но колко точно?
— Това ти ще си го решиш. Трябват ти игли, с които да правиш дупки. Тук имаш… колко… дванайсет. Как може да не си доволен от това?
— Кой казва, че не съм доволен? Сложи ги на тезгяха. Взимай колбата. И разкарай тоя проклет дебел корен!
След това — през улицата до малкия дюкян за животни и продавачката Шил, дундеста, шеташе непрекъснато между струпаните по рафтовете малки кафези с щъкащия и цвърчащ подир плоските й пети орляк дребни твари. Тя изписука както обикновено, зарадвана от даровете — мерната чаша-колба и дебелия корен. Последният всъщност най-често се използваше от злонамерени съпруги, за да смалят ташаците на съпрузите си. Шил обаче, с известни деликатни модификации, прилагаше смаляващите свойства на корена към развъжданите от нея животинки, като смесваше в точни дози миришещия си на жълто чай с помощта на надупчената чаша.
Срещата се вгорчи, когато Техол плесна кацналия на врата му комар само за да го уведомят, че току-що е убил миниатюрно кръвосмучещо прилепче. Смутеният му отговор, че не е схванал разликата, не бе приет добре. Но Шил все пак отвори капака на пода в дъното на дюкяна и Техол слезе по двадесет и шестте високи тесни стъпала до кривия коридор — дълъг двайсет и една крачки, — който водеше до древната кошероподобна гробница: стените й бяха изровени на три места в груби входове към ниски лъкатушещи тунели, два от които свършваха с фатални капани. Третият проход го изведе в издължена камера, заета от десетина чорлави и опърпани бегълци. Повечето изглеждаха заспали.