Школа за магии (Книга първа)

— О, знам. Виж, ако ще бъдем приятели, нека да охладим страстите около политиката.

— Окей.

Отново се умълчаха. Небето се бе смрачило и по предното стъкло падаха капчици дъжд. Във въздуха бе надвиснала някаква потискаща тишина, някаква сивота, която проникваше чрез зрението и се загнездваше в мозъка, сърцето и душата.

— Тук, на открито сред полето, ми се струва, че разбирам легендарната славянска меланхолия — каза Лиза.

— Да, но трябва да видиш и безкрайните слънчогледови поля през лятото. Гледката на огромните слънчогледи ще спре дъха ти.

— Наистина ли? — Лиза помисли, че думите на Сам Холис й казаха за него много повече, отколкото самият той мислеше. — Ще трябва да ми ги покажеш, когато дойде лятото.

— Окей.

— Ех, да си бях взела фотоапарата! — Тя погледна часовника си. — Ще стигнем ли до моргата навреме?

— Ако е затворена, все някой ще я отвори.

Неочаквано Холис зави рязко волана и жигулито тръгна по тъмна отбивка, оставяйки диря след себе си и вдигайки облак прах.

— Какво правиш?

— Нищо. — Холис подкара колата към другия край на една от малките заоблени могили, които разнообразяваха тук-там равнинния терен на запад от Москва. Той спря автомобила така, че да не се вижда от пътя. Протегна се назад, отвори куфарчето на задната седалка и извади далекоглед, после излезе от колата. Лиза го последва и те се изкачиха на тревистото хълмче. Стигнаха до върха. Холис коленичи и дръпна Лиза до себе си. Фокусира бинокъла към дългия прав път и каза:

— Май сме сами.

— В Щатите мъжете казват: „Искаш ли да отидем някъде, където ще бъдем сами?“ Тука казват: „Май сме сами“ или „Май си имаме компания“ — отговори Лиза.

Холис огледа небето, след това и полето наоколо и подаде бинокъла на Лиза.

— Погледни нататък.

Тя погледна през бинокъла към източния хоризонт.

— Москва… Виждам кремълските кули.

Холис бе вперил поглед към ожънатите ниви.

— Беше някъде тука.

— Кое?

— Дотук някъде е стигнала немската армия. Било е по това време на годината. Немските разузнавателни патрули са съобщили точно това, което ти току-що каза. Видели са кулите на Кремъл през биноклите си.

Лиза го погледна с недоумение.

Известно време Холис унесено мислеше, после продължи:

— Немците решили, че войната вече е свършила. После Господ, който очевидно не го е било много еня и за двете страни, наклонил везните в полза на червените. Валяло сняг, макар че било рано за зимата, при това валяло силно. Немците били премръзнали, дори пушките им засичали от студ. Червената армия си отдъхнала, после атакувала под падащия сняг. След три години и половина руснаците стигнали до Берлин и оттогава светът е различен.

Холис се обърна на север и се загледа в залязващото слънце. С гръб към Лиза той заговори сякаш на себе си.

— Понякога се опитвам да разбера това място и тези хора. На моменти се възхищавам на това, което са постигнали. Понякога се отнасям с презрение към това, което не могат да постигнат. Но все пак смятам, че приличат на нас повече, отколкото си признаваме. Руснаците се смятат за велики, както и ние; и те притежават същия авантюристичен и предприемачески дух, който ние сме наследили от предците ни; и те като нас се гордеят с постиженията си. По характер са прями и открити — нещо, което не съм срещал другаде в Европа или Азия, но затова пък със сигурност го има в Америка. Искат да са първи във всичко, искат да са номер едно. Но все пак може да има само един номер едно, следващият е номер две.