Школа за магии (Книга първа)

— Те все още живеят в къщата ни в Сий Клиф. Баща ми е банкер, майка ми — учителка. От верандата ни се вижда пристанището и през лятото седят на нея и наблюдават лодките. Много е красиво и те са безкрайно щастливи заедно. Може някой ден да се отбиеш у дома.

Холис не знаеше какво да отговори и затова попита:

— А имаш ли братя или сестри?

— Имам по-голяма сестра. Разведена е и живее у дома. Имам племенник и племенничка. Родителите ми им се радват. Искат да се оженя и да се установя някъде по-наблизо до тях. Гордеят се с моята кариера в дипломатическия корпус, но не са много въодушевени от сегашното ми назначение. Особено майка ми. Тя е развила фобия по отношение на Русия.

— Според мен имаш вид на човек, който може сам да се грижи за себе си. Знаеш ли, в средата на 50-те години баща ми бе назначен на Лонг Айлънд — във военновъздушната база Мичъл. Смътно си го спомням.

— Да. Вече е затворена.

— Знам — отговори Холис. — Какво стана с онова място?

— Дадоха го на университета Хофстра и на един общински колеж. Върху част от земята построиха стадион, където играят „Лонг Айлънд“. Обичаш ли хокей?

— Не. Подобно на родителите си и аз не съм много типичен американец. Нелепо е, имайки предвид, че съм посветил живота си в служба на държавата. Патриот съм, но не се вмествам в рамките на общия модел на американския начин на мислене и култура. Години наред смятах, че Йоги Беър и Йоги Бера са един и същи човек.

Тя се засмя.

— Значи няма да минеш успешно теста наш — ваш, ако някой те попита кой играе нападател в „Мете“? Не можеш да минеш дори за американец, какъвто си всъщност.

— Да, не мога. Страхувам се, че ще ме застрелят на място.

Лиза наля и последното вино в чашите.

— Е, сега вече знаем по нещо един за друг — погледна тя Холис.

— Да. Радвам се, че имахме възможност да поговорим.

— Какво, за Бога, е това? — попита Холис, след като донесоха обяда.

— Това е довта — супа, приготвена от кисело мляко и ориз. Тази кухня е близка до турската, по-сложна е и изисква повече майсторство, отколкото славянската. А онова кравайче в чукнатата отстрани синя чиния се нарича „голубец“6 — и тя се засмя.

Засмя се и Холис. Започнаха мълчаливо да се хранят. Донесоха им още блюда с доста подправки в ястията. Пиеха московска бира. Холис погледна часовника си.

— Имаш ли време да видим Траурния влак? — забеляза погледа му тя.

— Кое?

— Локомотива и вагона, с които е било докарано тялото на Ленин в Москва. Изложен е за посетители на Павелецката гара.

— А, онзи влак. Ще мина да го видя.

— Само се пошегувах. Не ходя и по такива места като музея на Маркс и Енгелс — каза Лиза.

— Това, че се опитват да създадат нова светска религия на мястото на старата, която унищожиха, е някак си нелепо. Но ако наистина си свободен днес следобед, можем да отидем някъде.

— Разбира се. Искаш ли да излезем извън града за малко?

— Не се шегувай.

— Не се шегувам — отговори Холис.