Последна песен
- Автор: Спаркс Николас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Последна песен». Краткое содержание книги:
Вероника среща Уил, чаровното момче с лешникови очи, с когото открива трепетите на първата любов. Намерила пътя към прошката, тя отключва сърцето си за своя баща и от разбунтувана тийнейджърка се превръща в зряла млада жена.
И въпреки изпитанията на съдбата любовта е тази, която успява да заличи всеки мрачен спомен и да излекува и най-болезнените рани.
Рони вървеше до него и мълчаливо наблюдаваше. Подминаха огромен резервоар с вода, приютил умалено копие на потопена през Втората световна война германска подводница. Пред аквариума на бавно пулсираща медуза, излъчваща меко сияние в мрака, Рони спря и докосна удивено стъклото.
— Aurelia aurita — каза Уил. — Позната още като лунна медуза.
Рони кимна и отново се вгледа в аквариума, омагьосана от плавните движения на медузата.
— Толкова нежни изглеждат — каза тя. — Не е за вярване, че жилят толкова болезнено.
Косата й изглеждаше по-къдрава от вчера, придавайки й вид на непокорна покорителка на мъжки сърца.
— На мен ли го казваш! Като малък си патех от тях поне веднъж годишно.
— Трябва да ги отбягваш.
— Старая се. Но те някак си ме намират. Привличам ги.
Рони се усмихна вяло, после се обърна и го погледна в очите.
— Защо сме тук?
— За да ти покажа нещо. Казах ти.
— Виждала съм риби. Посещавала съм и аквариум.
— Знам. Но това е нещо по-специално.
— Защото сме сами?
— Не — отвърна Уил. — Защото ще ти покажа нещо, което посетителите не виждат.
— Какво? Ти и аз в аквариум със солена вода?
— Още по-забележително — ухили се Уил. — Ела.
В подобна ситуация обикновено не би се поколебал да улови за ръка момичето, но с нея не смееше да опита. Посочи с палец почти незабележимия коридор в ъгъла. В края му спря пред поредната врата.
— Не ми казвай, че си имаш кабинет — подразни го тя.
— Не. Не работя тук. Доброволец съм, забрави ли?
Влязоха в просторна сивкава зала, от чиито стени стърчаха тръби. Над главите им бръмчаха флуоресцентни лампи. Заглушаваше ги шумът от огромните водни филтри по стената в далечния край на залата. От гигантски открит аквариум, пълен почти до ръба с океанска вода, долиташе миризма на сол.
Уил я поведе към стоманената платформа около него и изкачи металните стъпала. В далечния край на аквариума имаше плексигласов прозорец. Лампите по тавана осветяваха бледо създанието във водата, което плуваше бавно — след малко Рони го разпозна.
— Морска костенурка?
— По-точно гигантска морска костенурка.
Костенурката се плъзна край стъклото и Рони различи белезите по корубата й и липсващия плавник.
— Как е пострадала?
— Ударило я витло на лодка. Спасиха я преди месец. Беше полумъртва. Ветеринар от щатската клиника ампутира част от предния й плавник. Нарекохме я Мейбъл.
Мейбъл плуваше леко наклонена. Блъсна се в далечната стена на аквариума и започна да обикаля отново.
— Ще се оправи ли?
— Чудо е, че изобщо оживя. Надявам се да се справи. Сега е по-силна. Но никой не знае дали ще оцелее в океана.
Рони видя как Мейбъл се блъсна отново в стената. Когато костенурката коригира курса си, тя се обърна към Уил.
— Защо държеше да я видя?
— Защото смятах, че ще я харесаш. Тя ми е любимка. Нищо, че е цялата в белези.
Рони се замисли над думите му, но замълча. Обърна се и пак загледа Мейбъл. Костенурката изчезна в сенките в дъното. Рони въздъхна.
— Не си ли на работа?
— Днес почивам.
— Предимството да работиш за баща си, а?
— Може и така да е.
Рони почука по стъклото, за да привлече вниманието на Мейбъл. След малко се обърна отново към него.
— И как прекарваш обикновено почивния си ден?
— По добрия стар южняшки начин значи. Ходиш на риболов, съзерцаваш облаците. Представям си как дъвчеш тютюн…
Останаха още половин час в аквариума. Рони хареса много тюлените, а после Уил я заведе в ловния магазин да купят замразени скариди. След това я закара до спокойно място край брега и извади риболовните принадлежности, скътани в багажника на пикапа. Поведе я към края на малък кей, където седнаха, провесили крака над водата.
— Не се дръж като сноб — укори я той. — Вярваш или не, Югът е страхотен. Имаме канализация и прочее. А през почивните дни излизаме на сафари.
— Сафари?
— Караме пикапите си из калта.
Рони си придаде замечтано изражение.
— Звучи толкова… интелектуално.
Той я бутна закачливо с лакът.
— Е, дразни ме, щом искаш. Но е забавно. Калта пръска по предното стъкло, полепва по гумите и омазва приятелчето зад теб.
— Прилошава ми само като си го представя — безизразно констатира Рони.
— Предполагам, че ти се забавляваш другояче в града.
Рони поклати глава.
— Мм… да. Донякъде.
— Обзалагам се, че си стоиш само в Ню Йорк.
— Нищо подобно. Сега съм тук, нали?
— Знаеш какво имам предвид. В събота и неделя…
— Че защо да пътувам извън града?