Град от пепел
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321364
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от пепел». Краткое содержание книги:
— Няма как слънцето да е изгряло още… нали? — промълви Изабел. — Колко време бяхме долу?
Алек погледна часовника си.
— Не беше дълго.
Джейс измърмори нещо, прекалено тихо, за да го чуе някой. Алек нададе ухо.
— Какво каза?
— Магическа светлина — каза Джейс, този път малко по-силно.
Изабел бързо се изкачваше по стълбите, Клеъри я следваше, след тях вървеше Алек, който почти влачеше, почти носеше Джейс нагоре. Когато се изкачи горе, Изабел внезапно спря като закована. Клеъри я извика, но тя не помръдна. Миг по-късно Клеъри стоеше до нея и на свой ред също започна да се оглежда смаяно.
Градината беше изпълнена с ловци на сенки — двайсет, може би трийсет, облечени в тъмни униформи, покрити със знаци, всеки от тях понесъл камък с магическа светлина.
Най-отпред стоеше Мерис, с черното облекло на ловците на сенки и наметало със смъкната качулка. Зад нея се редяха дузина непознати мъже и жени, които Клеъри никога не беше виждала, но които носеха знаците на нефилимите по ръцете и лицата си. Един от тях, красив мъж с кожа, черна като абанос, се обърна и погледна втренчено Клеъри и Изабел, а после и Джейс и Алек, които се бяха изкачили по стълбите и примигваха на неочаквано ярката светлина.
— В името на ангела — каза мъжът. — Мерис, някой вече е бил долу.
Когато видя Изабел, Мерис зяпна и от устата й се отрони тиха въздишка. После затвори уста, устните й се присвиха в тънка бяла линия, сякаш изтеглена през лицето й с тебешир.
— Виждам, Мелик — каза тя. — Това са моите деца.
7
Мечът на смъртните
Из тълпата се разнесе ропот. Тези, които бяха с качулки, ги свалиха и Клеъри видя по израженията на Джейс, Алек и Изабел, че много от ловците на сенки в двора са им познати.
— В името на ангела. — Невярващият поглед на Мерис премина от Алек към Джейс, стрелна се покрай Клеъри и отново се върна на дъщеря й. При думите на Мерис, Джейс се отдръпна от Алек и застана леко встрани от другите трима, с пъхнати в джобовете ръце, докато Изабел нервно си играеше със златния камшик. През това време Алек въртеше в ръце мобилния си телефон, макар че Клеъри не можеше да си представи с кого би могъл да говори. — Какво правите тук, Алек? Изабел? Обаждали са се от Града на тишината, нещо е станало…
— Ние приехме обаждането — каза Алек. Погледът му тревожно обходи събралото се множество. Клеъри не можеше да го упреква за тревогата му. Това беше най-голямата група от възрастни ловци на сенки — и изобщо на ловци на сенки, която някога беше виждала. Тя започна да ги оглежда лице по лице и да си отбелязва разликите между тях — бяха от най-различна възраст и раса, и с най-различна външност, но при все това създаваха едно и също впечатление за огромна, вътрешна сила. Тя усещаше пронизващите им погледи, които я изучаваха и преценяваха. Една жена с мека вълниста сребърна коса се беше втренчила в нея така интензивно, че нямаше как да не й направи впечатление. Клеъри примигна и извърна поглед, а Алек продължи: — Вас ви нямаше в Института… и нямаше на кого да предадем, затова дойдохме сами.
— Алек…
— Всъщност, вече няма никакво значение — каза Алек. — Те са мъртви. Мълчаливите братя са мъртви. Били са убити.
Този път от множеството не излезе нито звук. Вместо това то сякаш притихна по начина, по който притихва стадо лъвове, когато е съзряло газела.
— Мъртви? — повтори Мерис. — Какво имаш предвид като казваш мъртви?
— Мисля, че е пределно ясно какво има предвид. — Една жена с дълго сиво наметало внезапно се появи до Мерис. В трепкащата светлина тя се стори на Клеъри като карикатура на Едуард Гори, с острите си черти, опънатата назад коса и очи, подобни на черни дупки, издълбани в лицето й. Държеше трепкаща магическа светлина, която пулсираше изпод най-кокалестите пръсти, които Клеъри изобщо беше виждала. — Всички ли са мъртви? — попита тя, обръщайки се към Алек. — Нито един жив ли не намерихте в Града?
Алек поклати глава.
— Не, доколкото успяхме да видим, инквизиторке.
Аха, значи това беше инквизиторката, установи Клеъри. Изглеждаше й напълно способна да тикне тийнейджър в тъмница само защото й противоречи.
— Доколкото сте успели да видите — повтори инквизиторката, очите й приличаха на твърди, блестящи мъниста. Тя се обърна към Мерис. — Може да има някой оцелял. Най-добре да изпратиш хората си в Града, за да проверят.