Родени за ченгета

— Най-малкото още един човек — момчето, което разнася пощата.

— Страхотно!

— Той не знаеше за какво става въпрос.

— Но ти би трябвало да знаеш.

— Добре де, права си. А сега какво?

— Имаш ли кърпичка?

— Не, но имам салфетки.

Мейс взе една салфетка и внимателно разтвори книгата.

— Разлистих няколко страници, но не открих шифровано послание. Може би трябва да я полеем с лимонов сок и да видим дали има нещо, написано със симпатично мастило…

— А можем да направим и така — отвърна Мейс, хвана книгата за гръбчето и я разтръска. Страниците се развяха и нещо тупна на плота.

Рой посегна към малкото ключе, но Мейс нададе предупредителен вик и той бързо отдръпна ръката си. Тя взе нова салфетка и хвана ключето за назъбената част.

— Не е за сейф. Може би е за пощенска кутия — заключи тя.

— Това стеснява разследването до някакви си пет-шест милиона кутии — въздъхна Рой.

— Да е споменавала, че има кутия в някоя поща?

— Не — поклати глава Рой.

Мейс фиксираше ключето с такъв поглед, сякаш очакваше да проговори и да разкрие всичките си тайни.

— Тя не е опитвала друг начин за комуникация с теб, така ли?

Рой понечи да каже „не“, после трепна. Пръстите му пробягаха по клавиатурата, а после обърнаха монитора към нея.

— В петък вечер ми е изпратила този имейл.

— Полицията знае ли?

— Да, днес вече ме разпитваха за него. Казах им, че не знам какво означава.

— Сигурен ли си, че не ти напомня за нещо? — попита Мейс, след като изчете няколкото думи.

— Сигурен съм. Но изразът е малко странен. „Трябва да се фокусираме върху“… Би могла да се изрази по-просто.

— Не знам. На теб ти плащат за подобни детайли. Вероятни кандидати за „А“?

— Твърде много са. Но ти вече не работиш в полицията, нали?

— Няма закон, който да забранява на обикновените граждани да разследват престъпления.

— Но…

— Да се върнем на имейла и ключето. Някакви идеи?

— Стига си ме разпитвала!

— Кажи ми, Рой!

— Честър Акерман, управляващият съдружник във фирмата. Вчера разговарях с него. Стори ми се много разстроен и нервен.

— Е, как няма да е разстроен, след като една от подчинените му е открита мъртва в хладилника.

— Знам. Но нещо ми подсказва, че е далеч по-уплашен, отколкото ситуацията го изисква. Надявам се, че разбираш за какво говоря.

— Сякаш се страхува за кожата си?

— Да. Останах с чувството, че крие нещо.

— Какво?

— Нямам представа.

— Какво знаеш за него?

— От Чикаго е, семеен. Осигурява страшно много работа на фирмата.

— Ясно. Всъщност искаш да кажеш, че не знаеш нищо.

— Не съм имал повод да се ровя в личния му живот.