Преследвана
- Автор: Каст Филис Кристина
- Серия: Училище за вампири #5
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Преследвана». Краткое содержание книги:
Хийт се замисли.
— Близо два часа. Пътищата са ужасни. А би трябвало да вземе разстоянието за около половин час.
Ерик беше прав. Хийт трябваше да си върви. Освен че нямахме представа колко опасен би могъл да е Калона, на всичкото отгоре аз не бях сто процента сигурна, че Хийт е в безопасност сред червените хлапета. Но в момента трябваше да забравя за множеството въпроси, които тяхното поведение предизвикваше в мен. В момента нямаше никакво значение какви са те. Хийт беше стопроцентов човек с вкусна, прясна, топла, секси пулсираща кръв (затворих си очите за факта, че моята уста също се напълни със слюнка, докато мислех за него), а аз не можех да кажа дали силата на волята им щеше да е достатъчна, за да ги спре.
— Ерик е прав, Хийт. Не бива да оставаш при нас през нощта, особено тук, толкова близо до «Дома на нощта». Ледената вихрушка е едно на ръка, но освен нея ние не знаем какво става с гарваните-демони.
Хийт ме погледна така, сякаш бяхме съвсем сами.
— Ти се безпокоиш за мен.
Гърлото ми пресъхна. Не беше разговор, който исках да водим пред Ерик.
— Разбира се, че се безпокоя. С теб сме приятели от цяла вечност — усещах очите на Ерик в гърба си и добавих, като се постарах да не показвам чувство за вина. — Приятелите се тревожат за своите приятели.
Хийт ми се усмихна мило, интимно.
— Да, така правят приятелите.
— Време е да тръгваш — Ерик нямаше търпение да сложим точка на всичко това.
— Ще тръгна, когато Зо ми каже — отвърна Хийт, без да поглежда към Ерик.
— Време е да тръгваш, Хийт — повторих и аз.
Той продължи да ме изпива с поглед. Сърцето ми прескочи два-три пъти, докато най-после го чух да казва:
— Добре, както кажеш — после се обърна към Ерик. — Значи, вече си истински вампир?
— Да.
Той го огледа внимателно от глава до пети. Двамата имаха горе-долу еднакъв ръст. Ерик беше малко по-висок, но Хийт беше по-мускулест. И двамата бяха настръхнали, сякаш всеки момент ще се хвърлят един към друг. Напрежението хвърляше искри из въздуха. Кой щеше да нападне пръв?
— Казват, че завършените вампири били верни на жриците си. Това истина ли е?
— Да — отвърна Ерик.
— Добре. Тогава се надявам, че ще се грижиш за Зоуи.
— Докато съм жив, няма да позволя да й се случи нещо — каза Ерик.
— Внимавай много — гласът на Хийт изгуби вродената си мекота и смеха, който обикновено придружаваше думите му — Защото ако позволиш да й се случи нещо, ще те намеря и вампир или не вампир, ще ти извия врата.
Единадесета глава
Застанах между двамата и извиках:
— Стига вече! Имам достатъчно тревоги на главата си, не ме карайте да ви ставам рефер. Боже, какви деца сте и двамата!
Двамата продължаваха да се измерват с поглед над главата ми.
— Казах, престанете! — ядосах се и забих по един юмрук в гърдите им. Те примигаха изненадано и най-после обърнаха глави към мен. Сега беше мой ред да гледам страшно. — Стига сте си мерили мускулите! Вашето перчене толкова ми писна, че ми идва да призова елементите и да ви наритам и двамата.
Хийт пристъпи смутено от крак на крак. После ми пусна една от огромните си усмивки и заприлича на малко сладко дете, току-що нахокано от майка си.
— Извинявай, Зо, забравих какво ти се е насъбрало на главата.
— Да, и аз съжалявам — разкая се и Ерик. — Знам, че няма причина да се притеснявам за него и теб — и завърши с усмивка към Хийт.
Хийт ме погледна така, сякаш очакваше да кажа: знаеш ли, Ерик, всъщност има причина да се притесняваш, защото аз все още харесвам Хийт, но не казах нищо. Не можех да го кажа. Каквото и да ставаше между мен и Ерик, Хийт беше част от стария ми живот и трябваше да си остане там. Просто не пасваше на настоящето, нито на бъдещето ми. Той беше стопроцентов човек, което означаваше, че е сто процента по-уязвим от нас при евентуална атака отвън.
— Добре, тръгвам си — наруши неловката тишина той. Пристъпи от крак на крак, после тръгна бавно към изхода. Беше почти до вратата, когато се обърна и добави — Но първо трябва да поговоря с теб насаме, Зо.
— Не мърдам оттук — обади се Ерик. — Никой не те е молил за това — наежи се Хийт. — Зо, ще излезеш ли за минутка отвън?
— В никакъв случай — приближи се до мен Ерик. — Тя няма да ходи никъде.
Тъкмо смръщвах вежди с намерението да му кажа, че не ми е началник, и той направи нещо, което ме накара да побеснея. Хвана ме за ръката и ме дръпна към себе си, въпреки че не бях направила и една крачка към Хийт. Инстинктивно се дръпнах и освободих ръката си.