Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
— Всичко е било нагласено от началото до края — възкликна той. — Бягството на д-р Полк…
Макбрайд се усмихна одобрително.
— Браво.
Сянката на Мейпълторп падна върху Юри като материална тежест.
Бяха го изиграли. На глупак го бяха направили. Той вдигна гневен поглед към Макбрайд.
— Ти беше в Зайчарника, когато Арчибалд избяга. Помогнал си му.
Кимване.
— Трябваше ни начин да изведем на открито една от вашите омеги.
— Използвал си д-р Полк като стръв. Собственият си колега и приятел.
— Обикновена необходимост, нищо повече.
— Той… Арчибалд разбра ли, че го използваш?
Макбрайд въздъхна със смесица от тъга и отегчение.
— Може и да е заподозрял нещо… макар че реално нямаше избор. Умри или мини по трънливата пътека. Понякога се налага да бъдеш патриот, независимо дали го искаш или не. И трябва да кажа, че той се справи добре. Почти стигна до голлинията.
— И всичко това — за да отвлечете едно дете?
Макбрайд потри отново основата на носа си.
— Подозирахме, че вие, руснаците, криете нещо. Юри запази хладнокръвие. Макбрайд беше прав, но едва ли подозираше мащаба на онова, което руснаците пазеха в тайна.
— Ще използваме детето — продължи той, — за да започнем своя собствена програма в Щатите. И ще проучим в детайли всичко, което сте направили с него. Въпреки постоянните ни запитвания вашата група така и не предостави пълен доклад за резултатите от изпитанията. От самото начало криете информация.
„Така беше — не само информация, а и планове за бъдещето“.
На глас Юри попита:
— А лекарствата, които взема Саша?
— Ще се справим. С твоя помощ.
Юри поклати глава.
— Никога.
— Боях се, че ще го кажеш.
Очите на Макбрайд потрепнаха и това накара Юри да погледне през рамо.
Мейпълторп стоеше до него с пистолет в ръка. Стреля от упор.
21:45
Грей не беше от хората, които лесно преглъщат съвпаденията. Двама учени, работили по един и същ проект, изчезват по едно и също време — след това единият се появява във Вашингтон облъчен и на прага на смъртта.
Разтри слепоочията си, за да разкара загнездилата се там болка.
— Елизабет, всичко това трябва да е свързано по някакъв начин с първоначалните изследвания на баща ти — каза той. Двамата неусетно бяха минали на „ти“.
Пейнтър кимна.
— Въпросът е как? Ако знаехме повече подробности… Например нещо, което не фигурира в докладите на баща ви.
Въпросът увисна във въздуха.
Елизабет сведе поглед към скута си. Пръстите й се бяха сплели до побеляване. Изглежда чак сега забеляза събралото се там напрежение и отпусна ръце.
После измърмори вяло:
— Не знам. През последните години… почти не си говорехме. Той не беше доволен, че съм се насочила към антропологията. Искаше да тръгна по неговите стъпки във… — Млъкна и поклати глава. — Няма значение.
Грей се пресегна, сипа горещо кафе в една чаша и й я подаде. Елизабет я прие с кимване. Не понечи да отпие, само я държеше между дланите си, сякаш й е студено.
— Едва ли е бил чак толкова недоволен от избора ти на кариера — подхвана Грей. — Иначе не би ти уредил докторантурата в онзи гръцки музей.
Тя поклати глава.
— Съдействието му не беше толкова алтруистично, колкото звучи. Баща ми винаги се е интересувал от Делфийския оракул. Тамошните гадателки се вписваха в изследванията му върху интуицията и инстинктите. Вярваше, че онези жени са имали някаква обща унаследена способност. Нещо, което ги е свързвало на генетично ниво. Или пък обща неврологична аномалия. Така че ми уреди докторантурата в Делфи само за да черпи чрез мен информация за собственото си изследване.
— Да, но какво точно е представлявало това изследване? — подкани я отново Грей. — Всяка информация може да се окаже полезна.
Тя въздъхна.
— Мога да ви кажа какво породи манията на баща ми по интуицията и инстинктите. — Тя вдигна поглед към Грей, после и към Пейнтър. — Чували ли сте за най-ранните експерименти на руснаците във връзка с интуицията?
И двамата поклатиха глави.
— Експериментът е бил отвратителен, но имал отношение към онази област на неврофизиологията, с което се занимаваше баща ми. Преди двайсетина години руснаците взели новородени котенца от майка им, качили цялото котило на подводница и я потопили. Екипът следял жизнените показатели на майката, а подводничарите в уговорен час убили едно от котенцата. В същия миг сърдечният ритъм на котката се ускорил рязко, а мозъчната активност говорела за силна болка. Котката показала признаци на превъзбуда и объркване. В рамките на няколко дни убили и другите котенца. Всеки път майката реагирала по същия начин. Макар да ги деляло огромно разстояние, котката изглежда усещала смъртта на новородените си.